Един различен поглед за депресията
в поредния сеанс с д-р Димитър Тенчев

Депресията на депресарите

(Внимание! Четивото е непрепоръчително за ординери!)

“Здравей, как си днес?”

“Great!” без да се замисли ще изстреля англичанинът, докато се взира безизразно във вас или в някаква точка “отвъд” вас. Така или иначе той само си се взира. И само си говори. А дали наистина е great, хмммм, ще разберем малко по-късно.

“Нормално!”, ще отговорят 90% от българите, независимо къде се намират, какво правят, кой сезон е и за какво се борят. Друг е въпросът, че никой не знае кое е мерилото за норма и нормалното при един нормално ли е за друг.

Мисля, че все пак жокер за разбиране на понятието “нормално” можем да открием в отговорите на останалите 10% от “анкетираните” наши сънародници (които очевидно са извън нормата). Почти сигурно е, че попитани как се чувстват, те ще кажат или “Кофти”, или “Депресе”, или “Тъпо ми е нещо”.

Ако се позовем на социологичните проучвания до каква степен “дадена нация е щастлива”, българите са в дъното на всякакви класации по “оптимизъм”, “щастие” и всеподобен shit в стил позитивно мислене. От друга страна ако хипотетично приемем за вярно, че отговорите “кофти” и “депресе” са дадени от хора с по-висока степен на осъзнатост, които не отговарят на автопилот, а наистина си казват как се чувстват, то ще заключим, цитирайки “Досиетата Х”, че истината (в случая нормалното), е там някъде – в негативно-сенчестия спектър на психиката. И че всъщност голяма част от хората се чувстват по някакъв свой си начин кофти-никак-зле! Сиреч – депресирани. А отговорът “нормално” е просто утвърдена фраза, която цели по-скоро откланяне на вниманието към: “Не ме занимавай с глупости и не ме питай как съм”.

Може да кажете, че няма логика , малцинството да изразява гласно състоянието на мнозинството. Нима точно това мнозинство не определя кое е нормално и кое не, кое е приемливо и кое е аутсайдерско, кое е fashion и кое е вече излязло от крачка с времето?

Ще се опитам все пак да аргументирам тезата си по-горе в няколко точки:

  1. Огледайте се внимателно в хората, които ви заобикалят – всички, които се чувстват “нормално”. Това са тези, които са непосредствено до вас (в семейството и работата), тези, с които спорадично се виждате (приятели, роднини, социални кръгове) и тези, на които се натъквате случайно (пишман шофьорите по улиците, намръщените продавачи в магазините, корумпираните бюрократи в администрацията, наглите сервитьори в ресторантите, хрупащите пуканки и говорещи на висок глас малоумници в киното и т.н.). Е, да ви изглежда като да се чувстват “нормално”? И изобщо държат ли се като нормални? Или може би именно това е нормата? Въпросите са риторични, а отговорът, както пее Боб Дилън, с вятъра се носи.
  2. Светът е доста неприятно местенце за живеене напоследък. И това е факт, който не се нуждае от доказателства. Ако все пак се съмнявате, просто пуснете кой да е канал по телевизията и гледайте новините, в случай, че вече не сте се зомбирали от тях. Изгледайте ги и на следващия ден, и на по-следващия. Но не прекалявайте! Опасно е за психическото ви здраве! Може ли в свят като нашия, изпълнен с войни, бедствия, болести, загуби, раздори, алчност, кражби, агресия, бруталност, обусловеност от работа и борба за оцеляване, огромната част от популацията да се чувства “great” или нормално? Не мисля! Едва ли го мислите и вие.
  3. Вече имам над 10 годишен опит като психотерапевт. През това време съм се срещал в кабинета си буквално с хиляди хора (умишлено не използвам думата пациенти, защото голяма част от тях не са такива). Всеки е влезнал в някаква роля, която си играе ден след ден, забравяйки кой е, какво е, защо е. Някои са си повярвали почти на 100%, че са “the man in the mirror” (ролята, която ги е обезличила). Но все пак… нещо в тях ги човърка. Един тих гласец им казва, че животът им не е окей. И именно затова чувстват компулсивната потребност да демонстрират ежеминутно “успялост”, “щастие” и “просперитет” пред околните, с неосъзнатата цел да изпитват възхищението или завистта им, впрягайки в действие принципа “ако накараш другите да повярват в една лъжа, ще заблудиш и себе си по-добре”. Докато не седнат на черната кушетка срещу мен, където бързо се пропукват приемливите за мнозинството и угодните за роднините и приятелите фалшиви маски, с които те са се срастнали във времето на съпътстващата ги “нормална” неосъзнатост. Истинската вътрешна картинка, която лъсва зад лустрото на социалнообусловената роля е съвсем различна от демонстрираното благополучие навън. Демаскират се дълбоки състояния като депресия, самота, безрадостност, страхове, усещане за безизходност, отчаяние, тревожност, панически атаки… списъкът на “ненормални” състояния е практически безкраен. Оказва се, че нормалното не е нормално и great не е great!
  4. Не можем да приемаме по презумпция за меродавен отговорa на мнозинството. В частност защото “нормално” е едно клише, една дума, изпразнена от всякакво съдържание и тя не ни говори нищо. А в генерален план – защото често пъти мнозинството сериозно и фундаментално греши по най-различни въпроси (примери от историята бол; ще спомена само за мнозинството, което “възкачва” Ян Хус на кладата, което крещи на Пилат “Разпни го!”, което възвеличава в неподправена еуфория “прогресивните дела” на бащиците Ленин и Сталин или осмива картините на Пол Гоген и ван Гог, които по-късно ще се превърнат в непреходен бестселър и спирам дотук). С други думи – не слушайте мнозинството – особено, когато става въпрос за нещо толкова същностно като психиката и душевните състояния “заключени” в нея. Защото е голяма вероятността да сгрешите.
  5. Ако всички наистина се чувстваха нормално, не е далеч от логиката, че държавата ни, обществото, отношенията между хората биха били нормални, а те не са!
  6. И няколко думи за англичаните. Ако наистина бяха great, нямаше да са на челните места по прием на антидепресанти в света, нито щяха да дават “заето” ако кажеш отговор, различен от очаквания на въпроса “как си?” (направете си експеримент и ги изненадайте в гръб, а после се забавлявайте на реакцията им), нито Pink Floyd (които също са англичани!) щяха да пеят: “Hanging on in quiet desperation is the English way”.

А сега… по темата!!! Сори, така и не се научих да пиша кратко, а много ми се иска да овладея тоз’ прийом. Нали имаше един лаф още от времето на “бавните писма”, които се пишеха на ръка и се доставяха с български пощи: “Извинявай, че ти пиша дълго, но нямам време за по-кратко”. Да, дефицитът на време ме работи здраво и мен, и трябва нещо да направя немедлено по въпроса, че иначе и аз ще избуша in Bulgarian way (избери българското! :)).

ТЕМАТА! Депресията, депресарите и други… все хубави неща! 😉

Смятах да започна директно по нея, но съм забелязал, че когато искам нещо да напиша или кажа, темата си тръгва по собствена траектория, със свои характерни криволичения и завои, като ручеи и планински потоци, които накрая се вливат в руслото на една река. И в този процес на рационалния ум (с неговите “трябва”, “редно е”, “карай по правилата”) му е отредена роля не по-голяма от тази на статист, заживял в ролята на палма в операта “Аида”, играна на открито.

Окей! Връщам се незабавно към темата (за трети път, продадено!). Депресията…

Има я навсякъде – в мен, във вас, в хората около вас, в кучето ви, в зародиш е посадено семенцето й вече и в децата ви (не, не се шегувам!).

Няма я… в ординерите, в рендетата, в бичметата, в първосигналите, в дебеловратите и дебелоглавите примати (обикновено са подстригани първи номер, облечени са в анцузи и имат около два пръста чело), които са представители на липсващото звено, свързващо маймуната с човека, което Дарвин напразно е търсил.

Депресията е масова и многолика. Тя е черно-бяла или шарена, плитка или дълбока, едносезонна или многогодишна, еднократна или повтаряща се.

Ще премина през видовете депресия според причините, които я обуславят, след това ще прелетя като свръхзвуков самолет през вариантите на протичането й, ще направя един-два лупинга около депресарите и ще завърша полета си сред тътена на многоцветна заря в чест на депресията, депресарите и евентуалните ползи от нея.

I. Видове депресии според причините:

  1. Ендогенна депресия, клинична депресия или рекурентно депресивно разстройство (става дума за едно и също състояния) – етиология неизвестна (допуска се, че има генетична предразположеност към нея, въпреки че невинаги се проследява такава); протичане – често хронично, средно към много тежко, “излизането” от нея е трудно, под формата на ремисии, които може да са кратки или дългогодишни, след което обикновено тя се повтаря отново и отново; познато лечение – медикаментозно, в повечето случаи крайно неуспешно. Този тип депресия не е обект на дадената статия. Пациентите, които страдат от нея трябва много сериозно да бъдат наблюдавани от психиатри, психотерапевти и близките им. Вариация на ендогенната депресия е БАР (биполярно афективно разстройство), при което депресивните епизоди с подобни по тежест и характер протичане се редуват с влизане в изтощителни манийни фази.
  2. Реактивна депресия – етиологията се свързва с травмиращо събитие, което стои в основата на различно по тежест и продължителност депресивно състояние (смърт на близък, тежко заболяване, загуба на работа и/или на пари, драматично приключване на връзка, недостиг на финансови средства, постоянно потискане и мачкане от някого (най-често съпруг(а) или шеф)… списъкът с причини може да стане много дълъг, но този път съм нащрек и няма да го позволя!). Този тип депресия нерядко преминава с времето, добре се повлиява от преживелищната терапия (дишане,хипноза); но ключов момент за трайното й освобождаване е индуциране на промяна – вътрешна и външна!
  3. Ноогенна депресия – много психиатри или психотерапевти дори не са чували за тази разновидност на депресията. В архивите ни има цяла статия, посветена на нея. Въпреки това ще я спомена отново, защото е важна за разглежданата тема. С цел пестене на време, а и едва ли по-точно и сбито може да се представи като информация ще си послужа с цитат от гореспоменатата статия: “…ноогенната депресия е характерна за хората, на които наглед в живота им всичко е наред – имат престижна работа, завиден стандарт, печелят уважението (и често завистта) на околните, имат статуса на щастливо “бракувани”. Но… нещо вътре в тях не е наред. Засилващото се с времето усещане на вътрешно неудовлетворение, изявено в различни форми на депресивност не им дава мира, и това може да продължи години наред, въпреки че в битието им сериозни трусове няма.”Етиология – официално неизвестна. Според мен причината е тотално сгрешен път в живота. Може да се каже и с други думи – да живееш живота на някой друг. Протичане – задълбочаващо се, в случаи, че промени не настъпят. Оттук и логичното лечение – промяна, промяна, промяна!
  4. Екзистенциална депресия – всъщност не знам дали официално има точно такава разновидност на депресията. Когато чукна в гугъл излизат основно мои интервюта по темата. Но считам, че с оглед на причината може да се обособи като самостоятелна единица, която наред с ноогенната депресия е най-съществена по отношение на посоката на човешкото развитие, както в индивидуален, така и в генерален план. Етиология и същност – различно по интензивност психическо страдание, дължащо се на дълбоки, често удрящи на камък екзистенциални търсения, съпътствани от усещане за самота и неразбраност от обществото. Може да се обърка с реактивната депресия (труден ти е животът и хоп – вече си в депресия), но няма нищо общо с нея! Докато реактивната депресия е продиктувана от дефицити (т.нар. дефицитна мотивация), то екзистенциалната е обособена от мотивация на развитието (търсиш нещо, което нито социумът, нито утвърдените стереотипи на живеене могат да ти дадат, но душата ти изпитва една перманентна тъга, изпращайки ти с различна периодичност кванти депресия за да ти напомня да не се самозалъгваш). Въпросите на вечното човешко търсене (едва ли е трудно да се досетите кои са те) съпътстват хората с екзистенциална депресия през целия им живот (или поне, докато не открият отговорите). Лечение – промяна. Но промяна много по-генерална и различна от тази на реактивната депресия (в случая не е достатъчно да заминеш за някъде, да напуснеш работата си или да смениш гаджето си).

II. Видове депресии според начина им на протичане:

  1. Инхибирана депресия – класическата депресия, каквато я познаваме или обикновено си представяме. Тя е депресия от пасивен тип – човек е затормозен в действията и решенията си, липсва му елементарна инициативност, демотивиран е да прави каквото и да е, отлага във времето “безобидни” действия – като сутрешния тоалет или да натисне копчето на дистанционното на телевизора. По отношение на емоциите, те може да варират от крайна степен на потиснатост, ексцесивно усещане на нега и раздираща душата самота до преживяване на пълна емоционална депривация и абсолютно безразличие, кулминиращи с гледане в една точка (не, не е упражняване в Дзен, нито в Дзогчен), което може да продължи с години (дори и светът да се срива, човек в тази форма на депресия няма да потрепне; и не, не е стигнал просветление!).
  2. Ажитирана депресия – позната днес като тревожно-депресивен синдром. Наглед е напълно противоположна като симптоматика и проява на предходната. Хората с ажитирана депресия са в непрекъснато движение, забързани, свръхактивни, свръхнатоварени, динамични, често приповдигнати, понякога манийни. Зад това им поведение стои динамото на перманентното усещане за генерализирана тревожност, което се усилва многократно ако човек остане и за минута без работа. Те изповядват в пълна степен максимата “залудо работи, залудо не стой!”. Ажитираните депресари са всъщност въздигнатите в култ от днешното общество и награждаваните с морков (моркова или тоягата, а?) от работодателите работохолици. Те се ужасяват от мисълта, че няма да има какво да правят, с кой да се видят, къде да отидат. С други думи – страх ги е да останат насаме със себе си, защото ако това се случи, утвърдените механизми на бягство от себе си, зад чиято “глазура” се крият тревожно-депресивните състояния рухват, след което следва изливане във видимите очертания на психиката на богат коктейл от симптоми – влудяваща тревожност, усещане, че загубват устоите си (не знаят кои са, нито какво да правят с живота си), започват да изпълзяват от Сянката отдавна забравени и потискани страхове и да се настаняват трайно в живота им. Появява се отчаянието, самотата, усещането за безпътица, за липса на личност. Много често хората с депресия от ажитиран тип буквално се сриват при пенсионирането си или при загубата на работа (разбирай загуба на статуквото), независимо че може да са материално осигурени до края на живота си.

И двата типа депресия може да се проявяват с полярни физиологични състояния – загуба на сън или прекоморно много сън (16 часа на денонощие), липса на апетит или постоянно усещане за глад, пълнеене (най-често “бонус” от антидепресантите) или прекомерно отслабване, сексуална свръхактивност (най-вече при ажитираната депресия) и тотална асексуалност (при инхибираната депресия).

III. На сцената се явяват депресаритe!

Кой го “сполита” депресията?
Какъв е профилът на съвременния депресар?
С каква честота се среща сред нас?
Опасен ли е или безвреден (за себе си и другите)?
Кофти ли е да си депресар?
До къде води депресията?На тези въпроси ще се опитам да отговоря в следващите редове. Искам преди това дебело да подчертая, че профилът, който ще разгледаме касае депресарите с ноогенна или екзистенциална депресия, в много по-малка степен някои от представителите с реактивна депресия и по никакъв начин клиничните случаи, т.е. тези, които страдат от ендогенна депресия или биполярно разстройство. Отново ще кажа, че при последните става въпрос за заболявания с генетична предиспозиция, неизяснена етиология, тежко протичане, много трудно повлияване и неясна прогноза. И че клиничната депресия винаги води до потъване и никога до издигане над обстоятелства, порядки и общество (какъвто е казуса в най-добрия вариант при депресарите, разгледани по-долу), по-скоро до “забиване” в едно безсъзнателно състояние (да не се бърка с безсъзнание!), отколкото до разгръщане на потенциала на личността и намиране на излаз към “Новата Земя”.

Целта на тази публикация е освен да направи обзор на депресиите, също:

  1. Да се спре на депресията като състояние на психиката, а не като заболяване на тялото (респективно грешка в ДНК кода или недостиг на серотонин в организма).
  2. Да покаже, че депресарите са търсещи хора, които по презумция са недоволни от рамката си на живот (обичам да я наричам Шибаната Рутина), социума и от пребиваването си на Земята изобщо, а не като на пациенти, търсещи “оздравяване”, чиято цел е да се върнат в “нормата” за да се превърнат в поредната “тухла в стената” (нещо ми е тръгнало на Флойд и това си е) в по подразбиране болното ни общество.
  3. Да разгледа депресията като път към генерална промяна, водеща до по-голяма свобода и по-пълно разгръщане на потенциала, който носим в себе си.
 
Кой е депресар?
 

Този път ще бъда кратък и ясен. Депресар е човек, който не го кефи животът такъв, какъвто е. Често обаче не го осъзнава. Опитва се силово да се аклиматизира, социализира, адаптира, себезалъже, конформира (май такъв глагол няма), но на дълбоко ниво нещо не се получава. Затова и депресията го изненадва “в гръб”.
Какъв е профилът на депресара?
Мисля, че от по-горните абзаци добихте вече представа. Така че ще го резюмирам и допълня, с риск да повторя някои неща.

Депресарът може да е мъж или жена; богат или беден; млад, в разцвета на силите си или стар; видимо интелигентен или не чак толкова (но никога тъп!); общителен или асоциален; със свръхдинамичен стил на живот или саможив флегматик; по-често интровертен, но също и екстровертен.

Депресарът е човек, който може да е “успял” или “неуспял” според съвременните стандарти за успялост на обществото. Това няма никакво значение. И в двата случая (често в момента на появата на депресията, само на несъзнавано ниво) разбира несъстоятелността на живота си, такъв, какъвто е.

Дотук описанието е много общо и показва, че на практика депресар има шанс да бъде всеки (де такъв късмет :)). Но това е само на пръв поглед. Въпреки че засяга различни социални групи, възрасти и т.н. депресията спохожда индивиди, които имат нещо общо помежду си. И това са хора, които носят три рядко срещани сред човешката популация качества в себе си (а комбинацията между тях е още по-рядка) – вродена интелигентност, потенциал на личността над средния и непреодолим стремеж към свобода. С други думи депресарът е разЛичност.

Да ви звучи познато от историята на човечеството тази комбинация на качества? Ще я повторя този път по-бавно – вродена интелигентност, потенциал на личността над средния и непреодолим стремеж към свобода. Да, депресарите са творците, революционерите и най-важното – духовните лидери на всяка епоха. Това са хората, които случват промените в обществото и носят стандартите на бъдещето. Те са визионерите, естетите, познавачите и ценителите на истинското, маякът към промяната, “пресичащите отсрещния бряг” на свободата. Ако ги нямаше депресарите, човечеството щеше да е още в каменната ера не само в технологично, но във всяко едно отношение, потънало в самодоволство в кочината на задоволените си първични потребности.

Депресарите са били, са и ще бъдат бунтарите в обществото, които рушат статуквото, за да създадат ново по-добро такова, или в още по-добрия случай да живеят извън всякакви рамки и граници, които сковават свободата им или препречват пътя им към нея.

Честота на разпространение на депресията

Малко черна статистика за пациентите с ендогенна и реактивна депресия

Ако броим пациентите с ендогенна депресия и хората с реактивна депресия (последната в масовия случай е породена от икономически причини – липса на пари, отвратителна РАБота, нископлатена РАБота, страх от загуба на РАБота или невъзможност за намиране на РАБота, неоцененост и липса на желаното повишение в РАБотата, интригантски колектив на РАБотното място, принуждаване от близките да РАБоти; неслучайно думата РАБ и РАБота са с един корен), депресията е ендемично разпространена. Тя засяга 121 милиона души от населението на Земята, над 36% от населението на Индия има депресия, над 30% на САЩ, Франция и Холандия, между 20 и 30% от българите изпитват бремето на средна или тежка степен на депресия. Всяка година в Щатите диагностицираните случаи на депресия нараства с 20% годишно. Депресията е два пъти по-разпространена сред жените, отколкото сред мъжете. 10% от раждалите жени изпитват постродилна депресия. 80% от пациентите със симптоми на депресия остават нелекувани. Пациентите с депресии от този тип (да се различават от депресарите!) са по-често предразположени към нарушение на съня, затлъстяване, сърдечно-съдови проблеми, риск от инфаркт или инсулт.

С каква честота се срещат депресарите? (бяла статистика за черни овце)

Ако разгледаме обаче депресията в нейната ноогенно-екзистенциална форма, която е и интересуваща ни за това експозе, ще видим, че този тип депресари не са толкова често срещани. Всъщност те са точно толкова, колкото и Личностите, които се открояват на фона от аморфната маса от лумпени, които определят стандарта за “нормално”, прецаквайки своя живот и този на другите. Депресарите са хората с по-висока интелигентност, по-развита осъзнатост (доста често самите те още не осъзнават, че са по-осъзнати и депресията ще им помогне за това), по-дълбока духовност, по-възвисена чувствителност, по-изискан вкус и развит стил във всяка сфера от живота – нестандартни типове, които не се задоволяват със заготовките на живот, предоставян им от стадото, към което щат не щат в момента на отключване на депресията принадлежат. За този тип депресия няма статистики, затова и не може да се цитират цифри и честоти. Може би е за добро! За самите депресари. И за бъдещето на планетата. Защото в противен случай стадото ще ги анексира против волята им по един свой си начин. (Замислете се за съдбата на бунтарите и носителите на новото през вековете. Те винаги са били гонени, отритвани, прокудвани, дамгосвани, горени, измъчвани, отлъчвани, осмивани – по всякакъв начин неприемани).

IV. До къде води депресията на депресарите?

В най-лошия вариант депресарите могат да потънат в отчаянието си и да се понесат по течението на социалноприемливите стереотипи на вегетиране, разминавайки се с изключителния шанс да открият съдбата си и да се освободят от хомота на рутината, който ги е сковавал и от тиранията на тези, които са се опитвали да ги обезличат и принизят до базисно човешко-животински ниво на съществуване.

В по-добрия случай до бунт – срещу живота, който живеят, но за който се опитват умело да се самозалъгват постоянно, че е в ред и да заблуждават околните в това. Ако успеят да надскочат страховете си и да излезнат извън зоната си на комфорт, ако успеят да осъзнаят различността си, да я приемат и да я използват като преимущество пред мъртвите души, които ги заобикалят, депресарите ще се превърнат в лидери (независимо дали за няколко човека или за цели общества), сочещи пътя към новото и разширявайки границите на свободата – за себе си и за тези, които я търсят. Депресарите могат да наложат нов стил на живеене, нов стил на рисуване, нов стил на писане, обличане, мислене, медитиране, духовно пътуване и т.н., по-близък до душата ни.

Това от своя страна ще им помогне на тях самите да осъзнаят своята уникалност и ще ги накара да разберат, че това, което са се опитвали да скрият, потиснат или унищожат в себе си е било благословия, а не проклятие. Депресията е била знак за промяна и те са я последвали.

Дали това ще ги направи по-щастливи? Едва ли. Търсещите хора по природа не са щастливи.

А по-свободни? Със сигурност!

И това е ОК! Защото т.нар. щастие е сбор от мигове на хормонална самозаблуда, които минават и заминават. Докато свободата е състояние на съзнанието, което никой никога не може да ни отнеме.

Ще се позова на пример от историята.

Чували ли сте за принц Сидхарта? Някои от вас да, но по-голямата част – не. Той живял преди около 2500 години. Имал 3 двореца, прекрасна жена, наложници, син, бил престолонаследник на малко княжество на територията на днешен Непал, млад, в апогея на силите си, пример за сила, благородност и ум за своите връстници. Сидхарта бил обаче депресар. И депресията не му давала мира. Той проумял, че всичко, което притежава, един ден ще му бъде отнето от неумолимия закон на преходността – близките му ще умрат, тялото му ще остарее, ще се поболее и дори да стане император и да обедини всички кралства, империята му един ден също ще рухне, а династията му – ще прекъсне. Ще остане само прах в праха.

А чували ли сте за Буда? Със сигурност всички. Е… това е същият Сидхарта, седем години по-късно, след като напуска двореца, става скиталец и достига просветлението. Депресията е накарала Сидхарта да остави всичко познато (колко биха се отказали от всичко, което притежават?!) и да се превърне в Буда – Пробудения, сочещ ни пътя към мъдростта, състраданието и свободата 25 века по-късно.

V. Няколко думи за заключение

Ще бъда кратък – доколкото това изобщо е възможно. Гледам и не вярвам! Исках да напиша 2-3 страници за видовете депресия, а те станаха 10 (словом – десет, няма грешка)!

Депресията на депресарите е знак за промяна! Тя може да се превърне в креативна сила за трансформация на личността и за изцеление на живота.

И това е всичко, което искам да кажа за финал. Дали депресарите ще се възползват от нея или ще тръгнат да се борят срещу нея под давлението на Ти-Знаеш-Кой е въпрос на избор. Както и това дали ще живеем или ще вегетираме през годините, отредени ни на Земята.

Всеки избор обаче носи със себе си и бремето на отговорността. Така че какъвто и да е Изборът, нека го направим базапелационно и без съжаление. И нека знаем, че благодарение на него животът ни е такъв, какъвто е…

“Има само две грешки, които можем да направим по пътя към свободата – да не го извървим докрай или изобщо да не тръгнем по него” – Буда

д-р Димитър Тенчев

д-р Димитър Тенчев

Психотерапевт в InSighting център
Призвание: Семинар лидер
Професия: Психотерапевт
Известен още с: Основател на InSighting, пионер в преживелищната психотерапия, неортодоксален писател
Поле на дейност: Променените състояния на съзнанието, трансперсоналните опитности, надличностните пикови преживявания
Страст: Свободата и писането
Изповядва: Философията на разЛичността
Мечта: Уей У Уей
Още за психотерапевта