Чували ли сте песента на Beatles „Nowhere man”? И познато ли ви звучи посланието й? Да се чувствате като човек без устои, без собствен живот, без посока, без цел – това е човекът за никъде. И за да не добиете погрешна представа с друга песен на същите автори – тандемът Ленън/Макартни – „Loser”, ще побързам да го опровергая.Не бях лузър според критериите на света – скъпо платена работа като мениджър от висшите етажи, постоянни командировки до екзотични дестинации и скъпи хотели, шумни компании, огласяни от много „приятели” (бройката е важен показател за успех и приемане от другите), красива приятелка – която по-скоро беше като украшение, отколкото да ми бъде реален партньор. Много хора биха завидяли на подобен „успешен” живот, нали?
Да, ама не! Също като ези-тура на монетата, животът има две страни. Нека ви опиша и другата, вътрешната част на моето аз. Започнах да имам все по-голямо усещане за умора, безсъние, липса на мотивация поради видимото безсмислие на всичко, което правех, все по-дълги периоди на усамотение с едно упражнение, характерно за депресарите (научих, че го владея не само аз) – гледане в една точка с часове, нарастващо чувство за неудовлетворение, апатия, раздразнителност, ако някой се опитваше да ме измъкне от унеса ми (впоследствие разбрах, че цялото ми състояние е примесено и със самосъжаление). Месеци наред тези симптоми се задълбочаваха като в кошмарен сън. И ден след ден очаквах чудото да се случи и да се събудя на сутринта като „стария аз”, който се пуска по течението и не мисли много-много за нещата. Исках да бъда отново като другите. Но…това повече не се случи.
Станах непродуктивен в работата, започнах да избягвам хората, връзката с приятелката ми не вървеше, защото започнах да я лишавам от вечерните партита и среднощни купони, към които не само не исках, но и вече не можех да се присъединя. Получавах задух, усещане, че не ме свърта в тялото, агорафобия – страх от големи пространства и тълпите в тях. Шумната техно музика, която ме хвърляше навремето в транс, сега караше сърцето ми да започва да бие неудържимо в гърлото. Имах усещането, че всеки момент ще припадна и ще умра. По-късно разбрах, че става дума за страхова невроза или по-модерното му име – паническо разстройство.
Една вечер излезнах с приятел от детските ми години на вечеря в тих ресторант, без много посетители и на четвъртото или петото „Джони” реших да излея душата си и да кажа какво чувствам. Той ме изслуша внимателно и се усмихна. Помислих, че ми се подиграва и вече бях готов да се разсърдя, когато той ми каза: „Аз бях в подобно на твоето състояние. Е, не същото. Бях по-зле. Но има път, който може да ти помогне. Има и човек, който може да ти покаже пътя към себе си.” Тогава чух за първи път думата Инсайтинг. След това той ми подаде една визитна картичка, която извади от порфейла си. До логото със синята пеперуда пишеше „д-р Димитър Тенчев”, а по-долу психотерапевт. Той видя изумлението, изписано на лицето ми. „Спокойно. Не си луд, нито пък аз. Всъщност при него ходят много хора от „нашите среди”, някои от тях даже познаваш лично. Този човек промени живота ми, ще го направи и с твоя…стига да си готов да се променяш”. Не можех да промълвя и дума. Сякаш се намирах в сюрелистичен филм. Аз…на психотерапевт? Освен това си мислех, че съм постигнал немалко до момента…защо да се променям и накъде?
Но отчаянието кара удавника да се хване и за сламката…„Мечка страх, мен не страх!” На следващата сутрин се обадих по телефона и си записах час. След първата ми среща с д-р Тенчев всичко останало както се казва е история…
Осъзнах в хода на терапията, че всички симптоми, които ми се бяха случили са били просто предупредителната аларма, която е „виела” за да насочи вниманието ми към прекаленото отдалечаване от истинското ми аз, прекаления фалш, навлезнал в живота ми, прекаленото робуване на етикетите за „успешност” и „вървежност”, тоталното отричане на себе си и на истинските желания, които носех в душата си. Осъзнах, че не само имаше какво да се промени….трябваше да изоставя всичко, което мислех, че ми беше най-ценно и незаменимо. Наред с индивидуалните сеанси, започнах да посещавам и семинарите по Инсайтинг, в които се срещнах с хора от съвсем „различна порода” – ведри, търсещи, непримиряващи се, подкрепящи се, офромили в себе си различен мироглед за живеене.
Направих и така наречените от д-р Тенчев „непопулярни” промени в живота си. приключих връзката ми, която по-скоро беше паразитна, отколкото симбиотична. Осъзнах, че е много по-добре да си сам, докато намериш подходящия човек, отколкото зле придружен. Станах скъпоплатен бизнес консултант и напуснах работата си, където разбрах, че високата заплата не е била просто „безплатна почерпка”. Предишният ми работодател – мултинационална компания разполагаше с времето ми 24 часа /7 дни в седмицата, с личността ми, с енергията ми, отнемаше свободата ми, потискаше желанията ми. Беше ме докарала до физическо и психическо изтощение, до изнемога, дължаща се на безпътието, което не бях осъзнавал. В мига, в който направих тези промени, които бяха предшествани от серия сеанси и участия в семинарите по интензвино дишане всичките ми симптоми изчезнаха като мираж. Сякаш никога нищо не съм имал или може би кошмарът е бил само сън?
Дори не разбрах кога се бях „излекувал”. Всъщност Димитър ми каза, че никога не съм бил болен, а животът ми е бил робски. И че всеки роб рано или късно започва да се бунтува и да се стреми към свободата си. Моята душа се беше разбунтувала, преди умът ми да разбере за какво става дума. И мога да кажа, че това е най-хубавото нещо, което се е случвало в живота ми. Ако това не беше станало още щях да съм роб на чужди желания и интереси, още щях да пилея ценни мигове от живота си за кауза, която не е моя, още щях да съм с хората, които ме използваха и злоупотребяваха с доверието ми.
Жертвах психологическата си сигурност срещу стремежа си към свобода и позволих на невъзможната промяна да се случи. Може парадоксално да ви звучи, но депресията ме излекува от всичко, което не бях. Точно както огънят изгаря сухия дънер.
Днес Инсайтинг е част от живота ми, а Центърът е оазиса, където се сбъднаха мечтите ми, които години наред бях потискал и пренебрегвал. Сърцето ми е отново живо и вече съм човек, който има посока – към самия себе си и цел – свободата да бъдеш истински във всеки миг.
