Думата “психотерапия” произлиза от древногръцките думи psyche (означаваща дъх, дух или душа) и therapeia или therapeuin (лекувам, грижа се). Така достигаме до едно от значенията ѝ, което е добило и най-голяма популярност: лекуване на ментални и емоционални проблеми с определени психологически подходи (обединявани в методологии от различните психотерапевтични школи).

Разгледана в този контекст, психотерапията е набор от методи и подходи, които целят да ни избавят от определени негативни психически или психосоматични състояния – депресия, тревожност, фобии, паническо разстройство, натрапливости, обсесии и т.н.

Или да ни освободят от някакви негативни представи за самите нас, които възпрепятстват реализацията на потенциала ни, влошават качеството ни на живот, или най-общо ни карат да се чувстваме зле – ниска самооценка, затруднена комуникация, социална фобия, страх от публични изяви, прокрастинация (непрекъснато отлагане на всички текущи задължения и дейности), самоограничаване и потискане на себеизявата поради опасения и безпокойства, свързани с минали неуспехи и т.н.

Може да погледнем обаче психотерапията и от друга гледна точка и да ѝ придадем съвсем различно и по-задълбочено, макар и не толкова популярно значение – психотерапията като грижа за душата. Разгледана в този контекст, думата терапия се превръща в противоположност на натоварената от социума (а и от повечето професионалисти) общоприета дефиниция. Психотерапията се трансформира от метод, целящ да ни освободи от нещо негативно, от помощ, търсена принудително поради безизходица, в може би най-важното пътуване в живота ни, чиято дестинация е срещата със самия себе си. Психотерапията ни освобождава не просто от негативната симптоматика или изкривената представа за света и себе си, а от причините, които ги предизвикват: разчупва гротескните маски на фалшивите самоличности, които сме си изградили в процеса на социализация, за да бъдем приети някъде и от някого; изчиства излишните наслоявания на минал травматичен опит; предефинира истинските ценности в живота ни, освобождавайки ни от желанията, стремежите и целите, които са ни били вменени отвън, без никога да са били наши и поради това са ни карали да се чувстваме фрустрирани и нещастни; прави ни чувствителни към истинските копнежи на сърцето и автентичните потребности на аза ни.

Така целта на психотерапията се предифинира цялостно и необратимо. От горчиво хапче тя се превръща във вълнуващо приключение; от търсене на път и помощ вън от нас самите се трансформира в пътуване към себе си и поемане на отговорност. Отговорност не само как ще се чувстваме, но и каква съдба ще изковем с мислите, чувствата, емоциите и вярванията си.

Незабележимо психотерапията се е превърнала от форма на лечение в нещо много по-голямо – във философско търсене и намиране на истинските стойности в живота.

Предлага отговор на въпросите кой съм аз, какво е моето място във вселената, кое наистина може да ме направи цялостен, къде се крие истинското щастие, какво са смъртта и животът, кои са дарбите ми и как (а не дали) мога да ги проявя в живота си, имам ли избор и кой е правилният, какво е личната свобода?…

Оказва се, че така разгледана, в по-широкия контекст на хигиената и грижата за душата, а не само на лекуването ѝ, психотерапията ни дава много повече, отнемайки излишното, фалшивото, непринадлежащото. Подобно на гениален скулптор тя освобождава ангела от мраморния блок. От метод за самоанализ и низ от несполучливи опити за самоусъвършенстване (ако следваме същата алюзия – прибавяне, а не премахване на парчетата от мрамора), тя се е превърнала в мощен метод за себепознание.

А себепознанието ни дарява със свободата да бъдем себе си, разчупва мирогледа ни и така разширява полето от възможности, които дори не сме забелязвали, дава ни пределната яснота да правим осъзнати избори в живота си и да го променим към по-добро.