„Психотерапия?!“ „Аз – на психотерапeвт? Не, благодаря!“ „Психотерапия ли? Това не беше ли за луди?“…

Само до преди няколко години думата психотерапия звучеше плашещо и в някакъв негласен консенсус беше обявена за табу. Какви бяха причините за това? Със сигурност разнородни, наслоявани с течение на времето в съзнанието и подсъзнанието. Но те могат да се обобщят с една дума: невежество. Невежеството води до предразсъдъци, а те, от своя страна, до изкривяване на фактите и реалността. Предразсъдъците по адрес на психотерапията са подплатени със страховете ни от нашата истинска същност и от живота ни като процес, на който сме се подчинили. Защото… предразсъдъците винаги виреят на почвата на страховете. Страхове, които управляват (и саботират) живота ни; които паразитират в съзнанието ни, източвайки енергията и желанието ни за развитие и креативност; които подменят мечтите ни и копнежите на сърцето ни, изграждайки цитадели от сива сигурност и калдъръми от монотонна рутина; които сякаш невъзвратимо ни отдалечават все повече от автентичната ни същност.

Страхове, застинали в маските на неизброими опасения:

  • Психотерапията е за луди! Какво ще си помислят хората? А ако научат близките ми?
  • Щом отивам на психотерапевт, значи съм слаб и не мога да се справя сам с проблемите си. Няма да бъда слаб!
  • Психотерапията може да ме направи „психо“, защото с каквито се събереш, такъв ставаш. Може сега да не се чувствам добре, но не ми се поемат излишни рискове.
  • Ако се подложа на психотерапия, може и да разбера, че не съм добре. Нека по-малко да натоварваме хард диска с излишна информация. Все някак ще го изживея този живот.
  • Психотерапевтът може да научи някои подробности за живота ми, от които се срамувам или с които не се гордея много. По-добре да нося бремето си сам, отколкото друг да разбира за него.
  • Моята психотерапия е на по чаша бира и двоен бургер с приятели. Кой няма проблеми?

Това са малка част от разпространените в миналото предразсъдъци за психотерапията. Етимологията на самата дума “пред-разсъдък” подсказва значението ѝ. В такъв случай самата същност на психотерапията трябва да действа успокоително за хората с предразсъдъци. Тя работи с личности с непокътнати способности за размишление и логически умозаключения. „Онези“ диагнози, от които толкова се страхуваме, са в полезрението на психиатрията, а не на психотерапията.

Нещо повече – цел на психотерапията е да освободи ума (или разсъдъка) от всичкия излишен багаж, с който е бил товарен през годините и който го затормозява в неговата дейност. С други думи, психотерапията освобождава съзнанието от психотравмите, трупани в миналото, а психиката и тялото – от „кристализиралите“ негативни емоционални матрици и физическите блокажи, които са психосоматичните им аналози. Като се премахне излишното, остава наистина важното – истинският неподправен Аз с дарбите, мечтите и копнежите, и с потенциала да ги въплъти в  живота ни, а Силата – да ги превърне в действителност.

Психотерапията е като златотърсача, който отсява огромно количество шлака, за да останат само късчетата бляскав самороден метал.

Или ако използваме друга алюзия, психотерапията е душ за душата ни, хигиена за психиката ни – нещо, което сме пренебрегвали през по-голямата част от живота си. Тя е завръщане към позабравения идеал „здрав дух в здраво тяло“, в който до неотдавна здравото тяло беше отцепено от здравия дух и издигнато в култ, изродил се в часове ежедневен, водещ до изнемога труд във фитнес салоните. За да открием по-късно, че това не е достатъчно, че нещо не е както трябва, че нещо липсва… И това е истинската връзка със себе си…