Самото споменаване на фразите терапия на психиката, развитие на потенциала на личността, освобождаване на физическите и емоционалните блокажи, подобряване на качеството на живот, намиране на цялостност, духовно развитие и т.н., които станаха толкова модерни напоследък, е неотделимо от думата (всъщност, не е ли по-добре да избягаме далеч от дебрите на думите и да изживеем състоянията, които се крият зад тях?) промяна.

Но да искаме, да можем и да направим нещо са съвсем различни неща. Голяма част от хората, които просто искат да се отърват от проблемите, симптомите и разстройствата, считат, че е достатъчно да посещават терапевт или семинари по личностно развитие – и толкова. Работата да я свърши някой друг, а те да бъдат оставени „блажено“ да пребивават в зоната на мнима сигурност и привиден комфорт. Зоната, населена с до болка познати хора, факти и обстоятелства, обединени под името рутина. Рутината е причинила и продължава да причинява разминаването между вътрешната действителност и външната реалност, наречено за кратко проблем. Този тип личности искат промяна, но не искат да се променят. Желаят паническото им разстройство, фобията, депресията или каквото имат да изчезне, но отказват (под мотото „не мога“) да освободят причините за това, защото никога повече те и животът им няма да бъдат същите. А това е плашещо!

Преди да покажем как действа преживелищната терапия, нека първо кажем какво е предназначението ѝ. Нейната цел е да ни събуди от летаргията на рутината, да ни освободи от крепостта на психическата уседналост, да строши оковите на сковаващия ни битовизъм. Така (ако е писано) се разгаря огънят на „чакащите времето си“ мечти и се завърта колелото на вечната промяна.

Скептикът: „Промяна? За какво ми е? И така ми е добре. По-скоро, свикнал съм да ми е зле.“

Търкалящите се камъни не хващат мъх…

Човекът е може би единствената организирана единица във Вселената, която целенасочено се противопоставя на един от движешите закони на дихотомичния материален свят – този на преходността. Той предпочита да се застопори в една точка от своето развитие и да остане в нея до смъртта си. Егото не обича промяната, счита я за плашеща. Тя изисква усилия, разбутване на равновесието. Резултатите от нея са неясни, а тъмните сили, които я причиняват – необозрими и непознати. По тази причина егото, без да се замисля, напълно първосигнално, избира сигурността на отнетата идентичност пред свободата на непознатия риск.

В редки случаи, когато тежестта на битието или интензивността на вътрешната болка станат трудно поносими, човек усеща, че така не може да продължава. Започва да посещава психоаналитик или да повтаря като някаква мантра позитивни утвърждения. Умът започва да прави опити да променя силово самия себе си чрез изграждане на някаква нова, отново фалшива самоличност. Възниква идеята какъв трябва да бъде човекът, за да се приема и за да бъде приет – силен, красив, магнетичен, успяващ, спокоен, богат, харесван, одобряван, желан и т.н., и започва неистовото очакване на промяната. Колкото повече тръпне човекът за някакъв знак, толкова повече нещата се нареждат не според желанията му. Маякът в нощта на объркаността, идеалният аз, е “обществена поръчка” – статукво, етикети, мнения, преценки и предразсъдъци. Той не може да бъде достигнат, докато човекът се подчинява на всички тях, а не на собствената си природа. Тогава идва отчаянието и завръщането към познатия омагьосан ден на рутината, от която всъщност никога не е излизано.

Скептикът: „Това ми звучи познато. Затова и разбрах, че няма смисъл да се променям. Промяната не доведе до нищо…“.

Промяната винаги води до някъде. Но както споменахме, опитите да се променим и самата промяна са две различни неща.

Преживелищната терапия работи по-малко с логическия (осъзнат) ум и много повече с нашето несъзнавано. Ако сравним съзнанието с айсберг, а прага на осъзнатостта – с водната повърхност, ще забележим, че огромна част от нещата, които стават в нашата психика, се случват без да са осветени от прожектора на нашата осъзнатост. Логическият ум е като малката видима част от айсберга, а несъзнаваното е леденият масив под водата, съставен от инстинкти, спомени, вярвания, ценности, навици, първосигнални и второсигнални реакции, скрити мотиви, страхове, желания, емоции…