Свобода, покой, простор, спасение, себеоткриване, пробуждане, споделеност, радост – събрани в един непретенциозен букет, вързан със семпла панделка от надежда и светлина. Това получих от Димитър Тенчев. И най-хубавото е, че си го набрах сама. Той ми показа пътя, измина го с мен, подкрепяйки ме деликатно, като ме остави да усещам и вярвам, че се справям сама. А после открехна вратата, отвъд която беше безкраят, от който си набрах букета. Ти искаш ли да си направиш такъв букет?
Няколко дни преди да разбера за InSighting гледах любимото си дърво, положило жилестите си ръце върху терасата, на която обичам да стоя и молех отчаяно за помощ. Силите ме напускаха, присъщата ми воля ме напускаше и отчаянието, несвободата, принудата, безсилието, празнотата и безсмислието на цялото ми съществуване и на света изобщо, се увиваха около мен като пашкул, от който нямаше да изпълзи гъсеница, която един ден да отлети като пеперуда. Щях да умра в този пашкул и една част от мен много, много силно искаше това.
Умирах бавно и самотно в продължение на много дълго време. Толкова е мъчително да живееш физически, докато умираш всеки ден отвътре.
Твърде дълго бях бездомна. Бях бездомница в собственото си съзнание, в плен на отровните претенции на света около мен и изгубена в дебрите на несъзнаваното в себе си.
Когато започнах да чета информацията за InSighting, поисках да преживея това още след първите няколко изречения. Преди да го пожелая съзнателно, го пожелах интуитивно. Нещо дълбоко в мен просто трепна. Когато Димитър заговори на първата сесия бях като омагьосана. Не можех да отлепя поглед от него. Попивах всяка негова дума, усещах всяка негова вибрация. Чувах думи, които бяха убедително, вдъхновяващо, проникновено и подкрепено със знания трупани с десетки години, потвърждение на моята истина, онази истина, която си бях забранявала години наред. Едновременно се чувствах нереална и по-реална от всякога. Плачеше ми се, но от облекчение. Казах зи „ Не съм луда или, ако съм луда, поне сме двама 😊
След второто дишане, когато светнаха лампите усетих странно и непознато чувство. Чувство, което не мога да поставя в познатите ми категории, не мога да назова с познатите ми думи. Сякаш бях и не бях, сякаш всичко беше същото и не беше, сякаш животът беше същият и не беше, сякаш … Беше едновременно вълшебно и толкова простичко в истинността си. Както, когато кацне пеперуда на ръката ти. Изпълваш се с възторг, радост и любов, затаяваш дъх и не помръдваш, за да не отлети. Тя, разбира се отлита, но в теб остава това чувство на възторг и радост, и любов, усещането, че току що ти се е случило чудо, че ти си част от това чудо и че то не би могло да се случи без теб. После продължаваш живота, но това усещане остава у теб, макар и не така ярко. Остава като неясна и неосъзната надежда, знание, че там някъде, в теб, около теб има … нещо … че това си ти самият.
Сега стоя притихнала до врата, която Димитър открехна. Няма връщане назад. Не знам какво ще е напред, но знам, че назад няма, не и за мен.
Когато дойде моментът, когато съм готова, ще отворя вратата изцяло, сама, макар и с неотменната помощ на Димитър и ще прекрача отвъд. Ще се слея с този безкрай, ще се превърна в него и той ще се превърне в мен, за да съм него и той да е мен, а следващите, които плахо стигат до открехната врата ще събират своите букети. Някои от тях ще приседнат до вратата, а после ще си тръгнат. Други ще прекрачат отвъд.