Какво е и какво не е хипнозата?

Ако се позовем на етимологията на думата, терминът хипноза е една метафора, водеща ни до името на гръцкия бог на съня Хипнос. Иронията е, че от митологичния произход на самата дума избуяват и многото митове за самата хипноза. Най-популярният от тях е, че хипнозата била състояние, наподобяващо сън, при което хипнотизаторът има пълна власт над хипнотизирания, който от своя страна няма никакъв спомен за случилото се. От този мит плъзват погрешните представи и очаквания на хората, които не са били въвеждани в хипноза; оттук и страховете на обществото от думата “хипноза”, свързвана най-често със зомбиране, манипулация или извличане на тайни за живота на хипнотизирания. Така наложената дума “хипноза” като метафора може да се явява удобна, доколкото описва състояние на съзнанието, различно от ординерното ни, делнично световъзприятие. От друга страна като описателен термин за самия процес тя е неточна и често въвежда в заблуда хората, които не са се задълбочили достатъчно.

Затова много по-лесно бихме дефинирали хипнозата, като я изчистим от погрешните твърдения и определения или, с други думи, като кажем какво тя не е.

Според класическото определение хипнозата е променено състояние на съзнанието (ПСС), при което се заобикалят съпротивите на логическия ум, а подсъзнанието на хипнотизирания субект става по-податливо за позитивни внушения и креативна промяна.

След много години ежедневна хипнотерапевтична работа и хиляди проведени хипнотични сеанси можем смело да кажем, че това определение е непълно, неточно и до голяма степен догматично. А за хората, които за първи път се срещат с хипнозата, то е напълно непонятно. Наистина човек се усеща различно по време на хипноза и това го отличава от делничното му възприятие, но за да бъде действащ този термин, трябва да се каже какво точно променено и необичайно има в състоянието на съзнанието му. Нима сънят не е променено състояние на съзнанието? Или дълбоката тъга? Или екзалтацията на пиковото преживяване? Или пък свръхконцетрацията? Или прекомерната разсеяност, която някои хора искат да лекуват? Променено състояние на съзнанието предизвиква и ежедневната доза кофеин в кафето, без което за много хора е немислимо да започнат деня си, а за размиване на границите на егото, състояние, при което човек чувства, че губи себе си, многократно се съобщава при клиничните проучвания с психеделици (най-известният субстрат от които е LSD). И въпреки че някои от тези променени състояния на съзнанието (като съноподобното състояние или пределната концентрациия) могат да се проявят като феномени, съпътстващи хипнозата, сами по себе си те не са хипноза. Така че хипнозата не е сън, нито клиентът се “буди” от хипноза. Нещо повече. Ако приемем това определение за вярно, то субектите, преживели хипнотичен транс, стават несъстоятелни, защото не са били в безсъзнателното състояние на сън. От там идва и тяхното объркване: “Аз чувах всичко, което ми се говореше”. “Можех да отворя очи, ако поискам” .“Имам спомен какво ставаше по време на сеанса”. Самото допускане, че клиентът не може (а според някои дори не трябвало) да контролира терапевтичния сеанс и става безпомощна марионетка в ръцете на терапевта, противоречи на терапевтичния ни опит в трансови състояния.

Друго определение за хипнозата е, че това е процес на автохипноза. Отчасти твърдението е вярно и ние дълги години споделяхме това схващане. Бяхме описали хипнозата по подобен начин на сайта ни www.hypnoza.org. Да, в голяма степен това е така, защото хипнозата не може да се осъществи в желаната степен без съдействието на хипнотизирания. Освен това тя е състояние на концентрация от страна на клиента върху определена идея, мисъл, чувство или усещане (състояние, познато като моноидеизъм. Някои автори неуспешно са се опитвали да заменят митологичната “хипноза” с този по-подходящ термин). Пълното и безусловно приемане на такава дефиниция обаче автоматично изключва ролята на терапевта от самия процес и премахва решаващите за психотерапията динамични взаимоотношения терапевт-клиент.

Трети опит за обяснение на хипнозата е, че тя е заучено поведение или влизане в роля. Но ако приемем тази дефиниция за общовалидна, не бихме могли да обясним феномените, които съпътстват процеса на хипнотичен транс (промяна на усещането за времево-пространствена модалност, депотенциализация на съзнанието, анестезия, хипермнезия, трансова логика и т.н.). Това определение би обезсмислило и усилията ни да въведем някого в хипноза, а не да го пратим, например, на психодрама.

Има още нещо важно, което трябва да се подчертае и да ни покаже какво не е хипнозата. Хипнозата не е метод за показна изява на комплексари и самозвани хипнотерапевти. Така наречената сценична или циркова хипноза е не само причина за безбройните предразсъдъци и погрешни мнения, които се насаждат в масовото съзнание, но е често пъти унизителна, неетична и вредна практика за субектите, които биват демонстративно подлагани на “хипноза”. Замислете се как бихте се чувствали, ако ваш близък бъде изкаран на сцената и хипнотизатор със “застрашително-доминиращ” поглед го накара да лае като куче. Многократно на запад такива терапевти са били съдени за нанесени морални или дори физически щети (известна практика е т.нар. “кататонен мост”: хипнотизираният се поставя между два стола и хипнотизаторът или дори няколко души от публиката сядат върху него, за да демонстрират здравината на моста. Благоприятна практика за причиняване на травми и трайни увреждания на гръбначния стълб, нали?). Подобни изстъпления ни отдалечават напълно от целта и съдържанието на хипнозата като терапевтичен процес. Никога няма да видите истински хипнотерапевт да се “изявява” по подобен начин.

Скептикът: “Добре. Научих какво не е хипнозата, но за да разбера дали е подходяща за мен, отговорете ми на въпроса какво е”.

Хипнозата трябва да се преживее и само донякъде, като ориентир, може да бъде описвана. На първо място хипнозата не е състояние, а процес. Тя не е константна величина, постигана с определени методи в нечия психика, а динамична променлива, при която дълбочината на транса варира във времето дори на един-единствен сеанс, отразявайки флуктуациите на връзката между психотерапевт и клиент. Клиентът може да е “потънал” дълбоко в хипноза и да е на прага на заспиването, а в следващия момент да се сепне и да възстанови причинно-следственото и логично мислене, което да го извади напълно от транса.

Затова с най-голяма описателна достоверност може да се каже, че хипнозата е специфичен процес на динамично взаимодействие между хипнотерапевта и клиента; хипнозата е специфичен и уникален терапевтичен процес, насочен изцяло към доброто на клиента; процес, чрез който се създава благоприятна психична среда за желана позитивна промяна.

Хипнозата е установяване на дълбока емоциално-вербална връзка (рапорт) между терапевта и клиента като целево терапевтично отношение между тях.

Това е комплексен и многоизмерен вид психотерапия, който се развива във времето. Самата същност на хипнозата е неразделна част от смисъла на хипнотерапията. Ако се качим на колата си, ние го правим, за да стигнем донякъде, а не да седим в нея със запален двигател. Едва ли ще обикаляме безцелно в кръг из града. По подобен начин, когато въвеждаме някого в хипноза, целта е индуциране на определена промяна. Промяната има изключително широк спектър – може да се простира от предизвикване на приятно релаксиращо състояние (срещу хроничния стрес) до устойчиви трансформации в световъзприятието и начина на живеене на индивида.

От всичко казано дотук може да обобщим, че хипнозата е динамичен процес, отнасящ се към психичния свят на хипнотизирания, вид специфично взаимоотношение между двама души (психотерапевт-клиент) и ефективен метод на психотерапия (респ. хипнотерапия). Това ни помага да излезем от дискурса на овехтелите догми за хипнозата като статично състояние, като тотална доминация на хипнотизатора над хипнотизирания, както и от отживелите патерналистични отношения лекар-пациент. Нещо повече, за да се проведе успешна и високоефективна психотерапия, е необходимо да се вникне в психичната вселена на клиента и да се действа заедно с него. По време на хипноза се заличават границите между водещ и воден, става спорно кой е лидерът в процеса. Затова много често ни се е случвало след хипнотерапевтичния сеанс клиентът с изнанада да сподели, че терапевтът е описвал състояния или го е “водел на места” в психиката, които миг преди това той вече е преживявал.