Знам, че бягам. Винаги съм бягала. Почти винаги съм решавала проблемите си с бягство. За мен конфронтацията е почти непознато нещо.Знам това. На моменти дори го разбирам. Но днес това разбиране като че ли избухна в мен. Може би започвам да го осъзнавам. Кой знае…
Днес семинарът по InSighting Интензивно дишане беше с лекция на тема: „Бягството от разума и неправенето – мостовете за завръщане към себе си“. Самата практика, т.е. дишането беше Интегрално дишане под акомпанимента на жива музика – гайда.
По време, на дишането усетих жестока съпротива. Това не беше просто болка. Това беше един жесток стягащ обръч – от врата до долната част на плешките. Щом спирах макар и само за секунда дъха си, болката веднага изчезваше. Направих го няколко пъти и това ми показа, че става въпрос не за реакция на физическото тяло, т.е. за реална болка, а за съпротива на ума. По-добра психосоматика едва ли може да се предизвика. Опитах се да не се боря с тези състояния, а просто да продължавам, макар и с тези мигновени прекъсвания. Имах усещането, че носът ми е посипан с оловен прах, не знам защо, но усещането ми беше, че е сиво-лилав на цвят. Знаех, че това не е така и продължавах. Постепенно това усещане премина. Като че ли разбра, че няма да му мине номера… След приключване на дишането бях като опиянена. Дойдох на себе си дълго след като излязох от залата. И едва тогава започнах да обсъждам в съзнанието си какво се бе случило. Това за практиката.
След приключване на дишането последва разговор – коментар на това кой как е усетил дишането. И там се случи нещо още по-интересно. Митко се обърна към всички, наблягайки на негативните мнения, мисли и думи, които изказваме. Получи се нещо много странно. Приех думите му буквално и директно насочени към мен. Имаше право, разбира се. Единствените думи, които казах, бяха за тази съпротива, която усетих. Не коментирах нищо друго. Но това, което проблесна в съзнанието ми, още тогава – слушайки думите му, беше, че това е моят нормален начин за изразяване.
Когато аз самата съм добре и съм доволна от нещо, особено когато съм много доволна, не смятам за необходимо да го коментирам, като че ли то се подразбира от само себе си. Щом го мисля аз, значи и другите го усещат… А после се чудя защо оставам неразбрана… В същност правя същото и когато съм недоволна. Като цяло чувствата ми са си „моя собственост“ и не обичам да ги коментирам много-много. Това не е нещо, което усещам за първи път, но днес като че ли за първи път осъзнах силата му. Подейства ми като звучен, звънтящ шамар. През главата ми преминаха десетки случаи, когато хората около мен очакваха моята реакция, а аз оставах безмълвна като сфинкс. Да, аз бях щастлива, в една или друга степен, или бях нещастна – също в една или друга степен, но оставях хората около себе си да гадаят какви чувства изпитвам в момента.
Реакцията на физическо ниво: около 2-3 часа след приключване на семинара и до момента усещам болка в основата на таза. Не като болка от удар, например, а като чели костите ми се разпъват. Това е доста странно усещане, изпитвала съм го и преди, но никога не съм му отдавала особено значение.
С две думи за днешния ден мога да кажа, че имах два много силни инсайта:
- Първият – съпротивата – олицетворяваща моите бягства от себе си.
- И Вторият – Маската – никой не трябва да вижда истинското ми лице. Това носи болка, а аз не обичам болката.