сп. Светлосенки, бр. 2 / 2013 г.

Интервю на Надя Христова с д-р Димитър Тенчев

Съзнанието твори реалността ни

По какъв начин заниманието с някакъв вид изкуство, било то професионално или чисто любителски, може да повлияе на хора с различни психични заболявания и по специално на често срещаното напоследък състояние каквото е депресията?

Считам, че изкуството може да има целебно действие върху психиката, стига да не се превръща в амбиция, в самоцел, в средство за избиване на комплекси, които създават крайно нереалистична представа за себе си. Станиславски изключително точно е казал, че човекът на изкуството не трябва да обича себе си в изкуството, а изкуството в себе си. Уви, много малко хора, занимаващи се професионално с изкуство са такива. И като се замисля затова и много малка част от тях са наистина добри в това, което правят. Позата и нереалната представа за себе си е едно, а действителността съвсем друго.

В чисто психотерапевтичен план мога да кажа, че изкуството може да бъде допълващо психотерапията средство, което да свързва човек с автентичното му аз, с по-дълбоките пластове на психиката, които са били зарити в резултат на дългогодишно налагани модели на себепотискане и външен социален натиск.

При хора, страдали дълго време от депресия изкуството може да подпомогне процеса на ресоциализация, да бъде допълващо средство, опосредстващо трансформацията и изцелението на душата и начална стъпка от процеса на преоткриването на творческия потенциал, който всеки носи в себе си.

Доколко слушането на определена музика може да окаже благотворен ефект на дадено психично състояние? И по-конкретно какво мислите за така наречения “ефект на Моцарт” (в неговата основа стои твърдението, че музиката на Моцарт оказва благоприятно влияние върху мозъчната дейност).
Хубавото е, че всеки може лесно да разбере сам за себе си. Вие какво мислите по този въпрос?

От личен опит мога да споделя, че правилно подбраната музика носи в себе си потенциала да подпомага индуцирането на променени състояния на съзнанието (ПСС), които стоят в основата на преживелищната терапия. В InSighting Център използваме много богата гама от музикални сетове за семинарите ни по InSighting Интензивно дишане, Релакс Зоните, както и по време на хипнотични сеанси. Така наречената преломна музика е мощно катализиращо средство в преживелищния процес на освобождаване на психиката от излишния товар на психотравмите и инспириращ фактор, който подпомага хората да продължат например с дихателната сесия тогава, когато са били склонни да се откажат поради умора, преживяване на силен болезнен опит или катарзис, отвеждащ ги далече от зоната на психологическия им комфорт.

Kато стана въпрос за музика и терапия, веднага се сещам за д-р Алън Лем, който е музикален терапевт от Сините планини на Aвстралия и практикува звукотерапия с тибетски „пеещи купи“. Какво мислите за подобни алтернативни терапии?

За мен има един важен фактор, който определя същността на психотерапията и той е доколко ефективна е тя. Като тръгнем от времето на шаманизма, а след това хронологично преминем през източните преживелищни техники на медитация и достигнем до съвременните форми на звуко и музикотерапия, можем да кажем, че е доказан целебният ефект на звука върху психиката и човешкото тяло. Има цели медитативни системи, основаващи се върху мантрите и медитацията върху т.нар. нада (вътрешните звуци), които водят до навлизане дълбоко навътре в себе си и към по-висши нива на осъзнатост. Така че не изключвам възможността пеещите купи да имат терапевтични резултати за някои психосоматични състояния.

Лично аз ползвам тези купи от години в хипнотерапевтичната си практика за индуциране на състояние на хипнотичен транс при хора, които са аудионери. Ползваме ги понякога тях, както и други тибетски инструменти при някои релаксиращи практики, които провеждаме в InSighting Център, като например Релакс Зоната всеки понеделник или събиранията за групово възнамеряване по метода на Wishpin, където е желателно участниците да са дълбоко релаксирани и абсорбирани дълбоко в себе си.

Заниманията с рисуване могат ли помогнат на деца с определени емоционални или друг вид проблеми? По какъв начин рисуването може да окаже влияние върху тях?

Като всяка форма на изкуство, което извира отвътре, а не се налага като шаблон отвън – да, би могло; като средство за изява на по-дълбоки аспекти от човешкия аз, незамърсени от анализи, концепции, оценки, етикети или наложени представи за това кои сме и за света какъв е.

На една жена, която посещаваше редовно InSighting инициативите ни бяха смъмрили дъщеря й в детската градина, че е нарисувала къщата със зелен покрив. Видите ли, всички къщи били с червени покриви и тя трябвало да го промени в следващата си рисунка.

Много е опасно да се налагат клишетата и общоприетите стереотипи на световъзприятие в детското мислене. Рисуването и коя да е друга форма на творческа изява трябва да изразява оригинала (истинското аз), а не да прави децата от малки копия на познати и социално утвърдени образци. Има една много хубава мисъл: “Всеки се ражда като оригинал, но повечето хора умират като копия”. Мисля, че това е много вярно за идващото “copy-paste“ консуматорско поколение на родените след 90-те.

Терапевтичният ефект на танците е използван още от най-дълбока древност. Всички сме чували за шаманите и техните ритуални танци, на които са приписвани чудодейни и магически лечебни свойства. Доколко и как редовното занимание с танци може да окаже положителен ефект върху хора с психични и други проблеми?

Ако говорим за шаманизъм или духовност в генерален план, например суфистките танци, които водят началото си от Шемс и Руми, трябва да отчитаме един важен факт – че тези танци са съчетани с променени състояния на съзнанието, т.е. практикуват се в състояние на екстатичен транс. Доказано е, че гърленото пеене на ескимосите, маймунското пеене на о-в Бали, шаманистките напеви, мантрите, барабаните и танците под техен съпровод имат една цел – да се индуцира транс, който е терапевтичен, целебен, освобождаващ. Така че има огромна разлика дали ще танцувате салса в някое прашасало студио или ще се носите от ритмите на барабаните в амазонските джунгли под нощното звездно небе, водени от напевите и водачеството на изкусен шаман.

Какво е Вашето лично отношение към изкуството? Имало ли е случаи, в които то Ви е помагало?

Имало е много случаи, в които изкуството ме е инспирирало. Не говорим за просто моментно въодушевление например по време на концерт, а за продължителни състояния на вдъхновение, енергичност, размах, креативност и мащабност в работата и живота ми.

Така се чувствах например след концертите на Найджъл Кенеди в България. Усетих пълното значение на думите талант, професионализъм и размах по време на концертите на Елтън Джон и Стинг.

Но истински са ми помагали и трайно са ме трансформирали духовните и преживелищните терапевтични практики като InSighting Интензивното дишане, медитациите, хипнотичните пътувания във Вселената на несъзнаваното.

Има ли книга, песен или произведение на изкуството, което по някакъв начин Ви е повлияло? И с какво?

От книгите бих отличил “Сидхарта” на Херман Хесе и “Алхимикът” на Паулу Коелю, много, много години преди Коелю да се превърне в масова мода в България и по света.

За първи път прочетох “Сидхарта” в седми клас. След това съм я препрочитал в различни периоди от живота си многократно и съм откривал не само нови и различни послания в нея. Самата книга сякаш се променяше с времето и ми въздействаше по различен начин. Това за мен е всъщност Книгата – съвършеният роман. Тя носи не само многопластовост в посланията, но създава състояния на съзнанието, стига то (съзнанието) да не е капсулирано в стагниран еснафски жалон на световъзприятие. А променените състояния на съзнанието водят съвсем естествено до променен светоглед.

И ако “Сидхарта” ми влияеше идейно през годините, “Алхимикът” ме подтикна към действие – не просто да изповядвам Различния мироглед, но и да развия алтернативна стратегия на живеене, в която промяната, елиминирането на компромисите и излизането от тясната зона на илюзорен психологически комфорт се превърнаха за мен в норма на живеене и станаха крайъгълни камъни във философията на InSighting и в терапевтичния подход, които създадох впоследствие.

Ако трябва да обобщя с какво тези две книги са ми повлияли – то е в препотвърждаване на два факта, до които достигнах през годините. Първият – че универсалната посока на търсене и развитие за човека е свободата, а не щастието. И вторият – че различието е нормата да бъдем себе си и наистина успешни, което е в противовес на угодническия стремеж да се превърнем в безлична тухла в стената на обезличаващия ни социум. Обществото никога не е обичало различните и свободолюбивите, и тук е иронията. Хората с различен мироглед винаги са носили искрата на прогреса, която е подпалвала огъня на промяната във всяка сфера на човешкото битие. Именно тези хора са оставяли трайна следа в историята на човечеството.

Относно музиката… Харесвал съм различна музика през годините и това е естествено. От миналото лято съм на вълна The Piano Guys (мое случайно откритие, които започнахме редовно да слушаме и на инициативите в InSighting Център и които станаха любими изпълнители на новото поколение инсайтъри). Стотици пъти съм слушал песента им Peponi – кавър на Paradise на Coldplay, за мен един от малкото случаи, в които кавърът е по-успешен от оригинала. Препоръчвам на читателите ви да изгледат клипа на тази песен в Youtube. На мен ми създава усещане за волност, свобода, безметежност и безпричинна радост.

Какво е най-правилното действие, което трябва да предприемат близките на човек в депресивно състояние? Какви грешки не бива да допускат, за да не се изолира той напълно в свой собствен свят, където вече трудно биха могли да достигнат?

Не може да се отговори категорично и с едно изречение на този въпрос. Ако го направя ще е някакво популистко послание, което няма да има нито професионална тежест, нито практическа стойност. Съществуват различни видове депресия, които имат различни симптоматични проявления, дълбочина и време на протичане.

Имал съм много пациенти, които са били водени при мен от близките си в тежки депресивни състояния. Голяма част от тях нямаха ни най-малко желание да излезнат от депресията, която беше станала част от тях, от живота им, от начина им на световъзприятие. В социалната медицина този феномен се нарича “намиране на убежище в болестта”. Едно младо момче, което ми беше доведено от родителите си след тригодишна тежка ендогенна депресия на въпроса ми иска ли да се оправи ми отговори: “Нямам нищо против, но всъщност ми е все едно, защото като съм в депресия нямам никакви желания, а да се подобря е някакво желание, нали? Като параграф 22 е”, усмихна се насилено той. Преди два дни имах сеанс с пациент, който страда от тежка депресия повече от 50 години. По време на хипнозата, която провеждахме той каза: “Знаете ли, всъщност разбирам, че идвам тук заради близките си и заради вас, докторе. Нямам никакво желание да се оправя”.

Така че бих отговорил на въпроса ви по следния начин – важно е не толкова какво правят близките с хора в депресивно състояние, а до каква степен човекът с депресия е отворен към промяна и има желание за излекуване. И докато това е често постижимо при хора с реактивна депресия, въпросът е сложен и деликатен при пациентите с ендогенна депресия или биполярно афективно разстройство, където се редуват крайни състояния на мания и депресия.

Доколко неразбирането, отричането и омаловажаването на подобно състояние, както и липсата на подкрепа, могат да утежнят още повече положението?

И тук не може да се отговори еднозначно. Понякога “угаждането” на такива пациенти води до още по-трагични резултати. Познавам десетки случаи, в които родители, съпрузи, братя, сестри са “жертвали” живота си за близките си, които са в депресия. Били са до тях неотлъчно и безусловно през цялото време и тези хора са останали на дъното една, две, десет, петдесет години.

Познавам и случаи, при които близките не са проявявали такова разбиране и въпреки това пациентът е “изплувал” от депресията, защото е имал мотивацията за това, въпреки че е трудно да се говори за мотивация при такива състояния.

Разбира се не искам да бъда разбиран погрешно, че липсата на подкрепа би подобрило състоянието на хора в депресивни състояния. Просто не може да се изведат категорични закономерности. Всеки случай е сам за себе си, затова и терапията е изкуство, а не занаят.

С няколко изречения ще обобщя казаното до тук – подкрепящата среда е важна, много важна! Винаги съм се възхищавал например от съпруга, която е била цял живот до мъжа си, който е страдал от депресия и не се е отказала от него. Това би подпомогнало много процеса на изцеление, стига пациентът да не припознае такава среда като удобна за него причина да резигнира от живота и просто да се пусне по течението, оставяйки някой друг да се грижи за сметките, за семейството, за битовизмите и за него самия.

Какво мислите за натрапването и популяризирането през последните няколко години на “движението”, да го нарека така, “на позитивно мислещите хора”? Доколко фразата “Мисли позитивно” избягва реалистичното, осъзнато и необходимо преминаване и справяне с определен проблем? Дали заобикалянето и “маскирането” му, защото реално на подсъзнателно ниво той не изчезва, на даден етап би могло да се трансформира в нещо по-сериозно?

Така нареченото позитивно мислене е в световен мащаб мултимиларден бизнес. Наистина има автори, които се понесоха на гребена на вълната и доловиха вкуса на времето и консуматорската нагласа на социума. Те се превърнаха в пророците на новото време, които прокламират: “Променете мисленето си и ще имате всичко, което пожелаете! Ние знаем как става, ще ви издадем “тайната” и на вас!” Да ти се даде рецептата да придобиваш се харесва на едно изцяло консуматорско общество.

Но не е само това проблемът, a че се окуражава един повърхностен модел на световъзприятие, основаващ се на обещания за лесно придобиване. От дългогодишните си духовни търсения и ботатия си опит в областта на преживелищната психотерапия мога да кажа – позитивното мислене не работи! То е нещо като чалгата в духовните пътища – семпло, еднотипно, клиширано, фалшиво, кичово, като в края на краищата не те докосва, не те обогатява, не ти дава нищо. Да се опитваш да правиш промяна чрез мисленето – независимо позитивно или негативно, е все едно да се опитваш да създадеш вълнение в дълбините на океана като пляскаш енергично с ръце по повърхността му и показваш какви големи вълни правиш. Убеден съм, че съзнанието твори реалността ни. Това е аксиома, приета във всеки автентичен духовен път и в трансперсоналната психотерапия, която изповядвам. Въпросът е КАК се прави това. Със сигурност не е с промяна в мисленето, нито в отчаяни опити да пресъздаваме “принципа на удоволствието” в живота си.

Какво може да предприеме човек, който усеща, че има нужда от промяна, но смята, че е твърде късно за това и просто се примирява със ситуацията? Има ли начин да излезе от рамките, които сам си е наложил и да тръгне в желаната посока?

Въпросът е много уместен. Повечето хора, независимо дали са на 25 или на 60 се усещат изчерпани, обезверени, объркани, предпочитайки познатото зло пред опцията да поемат и минимален риск в живота си и да позволят на “невъзможното да се случи”. Човекът не обича промяната, защото нетрайното, преходното, непознатото го плаши. Изборът му да избере сигурността е продиктуван от страховете му, а не от рационалното му мислене, както той ще каже. Винаги ми е било много смешно, когато някой започне гордо да се бие в гърдите: “Аз съм човек реалист!”. Реализмът винаги се основава на страховете, а романтизмът – на мечтите. Бъдещето ще принадлежи на романтиците, защото това са хората с Мечти.Вече казахме, че мисленето не може да случи промяната. Мога да добавя, че и психотерапия от типа “обади се на приятел” също няма да помогне. Съветите, дадени от терапевт или от близък човек не могат да променят посоката в съдбата на човека, затова и не съм привърженик на чисто вербалното водене на психотерапия.

Истинската промяна се случва на дълбоко несъзнавано ниво първо и едва след това тя дава отражение в ежедневието ни и подобрява качеството ни на живот. Затова за хората, които търсят промяната, но не знаят как да я случат бих дал две насоки:

1. Елиминирайте компромисите от живота си, колкото и да си мислете, че ви дават някаква сигурност. Именно “сигурността” ви изпива – времево, емоционално, енергийно. Тя анихилира мечтитите ви, обезличава ви и в края на краищата ви смазва.
2. Намерете автентичен преживелищен метод (терапия, медитативни практики и т.н.), който да освободи психиката ви от излишното и фалшивото. Това ще отвори простор за новото в живота ви. Тук е  важно да отбележа, че не само терапевтичната школа определя резултата от терапията, но и личността на терапевта. Той трябва да “пасне” на характера и мирогледа на търсещия промяната.

Вие сте основател на системата за личностно развитие InSighting, разкажете малко повече за нея? Каква е основната причината за нейното създаване?

Наистина е трудно да се отговори с няколко думи за InSighting, защото това е толкова неизчерпаема тема, колкото и човешката душа. Всеки, който има интерес може да се запознае повече с философията и акцентите нa InSighting от сайтовете ни, както и с инициативите и ивентите, които провеждаме всеки месец.

Но ако трябва да изразя InSighting с няколко думи бих го резюмирал със слоугъна ни, който подсказва много – “Бъди РазЛичност!” С други думи за да си личност, трябва и да запазиш, и да подчертаеш своята различност, която те прави уникален и която обикновено не се харесва на много хора.

InSighting е философията на Различния мироглед, който привлича като магнит хората, които се чувстват различни (обществото често ги етикира като “маргинали”) и които са свободолюбиви по дух и по мислене. Това са хората, които не искат да бъдат помляни от матрицата на неосъзнатото и автоматизирано съществуване, нито да се превърнат в поредната бурмичка или гайка от машината на безрадостната рутина. InSighting се разви и се развива спонтанно и от само себе си именно от хората и за хората, търсещи алтернативни стратегии за живеене и свободата във всички измерения на съществуването си.

Какво е Вашето послание към хората, които искат, но не знаят как да се справят със своите психични проблеми? Откъде могат да тръгнат, за да успеят стъпка по стъпка да достигнат до един нормален ритъм и начин на живот?

Промяна, промяна, промяна… това е началото и края на всяка истинска терапия.Всички психични проблеми са резултат от усещане на несвобода в една или няколко сфери от живота ни. Несвободата е другото име на компромиса. Колкото по-голяма е степента на несвободата, толкова по-тежък и по-дългопротичащ във времето е проблемът – психически, физически, жетейски…

Свободата е факторът, стоящ в основата на решаването на всеки казус, а промяната е ключът към резлизирането й.

Изкуството е…

Начална стъпка към духовността и врата към по-дълбоките и истински измерения на човешката същност. То отваря дверите на възприятието към една по-автентична и неординерна реалност.
д-р Димитър Тенчев

д-р Димитър Тенчев

Психотерапевт в InSighting център
Призвание: Семинар лидер
Професия: Психотерапевт
Известен още с: Основател на InSighting, пионер в преживелищната психотерапия, неортодоксален писател
Поле на дейност: Променените състояния на съзнанието, трансперсоналните опитности, надличностните пикови преживявания
Страст: Свободата и писането
Изповядва: Философията на разЛичността
Мечта: Уей У Уей
Още за психотерапевта