ел. списание Rozali.com

Статия на д-р Димитър Тенчев

Или дали Новата година може да разреши старите ни проблеми?

– Защо ли нещата трябва да се променят? – прошепна Прасчо.
Пух помисли, помисли и каза:
– Така имат възможност да станат по-добри…

Наскоро се замислих коя е най-често използваната от мен дума в психотерапевтичната ми практика. Щастие? Норма? Депресия? Страх? Мечти? Проблем? Помислих, и категорично мога да кажа: Промяна! Защо ли? Защото тя дава възможност животът ни да стане по-добър! И въпреки това тази думичка в повечето случаи е като военна сирена, застрашително виеща в ушите на хората.

Ще започна статията с няколко разговора, които витаеха в пространството на оранжевия ми кабинет от началото на годината:

Пациент 1: „Миналата година беше годината на Тигъра – свирепа работа. Кръвожадна година – изпи ми кръвчицата и силиците. Честно да ти кажа аз не вярвам в наш’та астрология. Китайската е много по-верна. Та в този ред на мисли….дано тегавината се свърши някъде към февруари, когато започва китайската Нова година – годината на Заека. Заекът е бързо животно, което може да донесе и бързо разрешаване на проблемите.“

Пациент 2: „Ами, както знаеш беше лоша година. Проблеми в работата, проблеми в семейството, проблеми с колата, проблеми по къщата, кризи и такива работи. Дано в новата се свърши с простотията, че вече ми писна!“

Пациент 3: „Ще може ли да ми направиш една хипноза да забравя всичките
кофти неща, които ми се случиха през последните 2 години и да започна на чисто?“

Пациент 4: „Имам някакво странно предчуствие. Че нещо ще се случи. Нещо значимо, нещо различно, нещо по-така в живота ми. От 10 години съм зациклила, но тази година няма да е като другите. Нещо трябва да се случи!“

Хм! Хм! Да ви кажа ли отговорите ми към всеки от тях? Всъщност няма да е необходимо да ги преразказвам поотделно. Те може да се резюмират с няколко думи: „Новата година е само една различна цифра в календара, която за съжаление не води до различна настройка на съзнанието – единственият ключов фактор, който може да ни освободи от старите матрици на безрадостната рутина, в която сме се набили и която ежедневно затвърждава ролята ни на жертва. Жертва на хора, на факти, на обстоятелства. Да, нещо трябва да се случи! Но не и докато не го случим първо в себе си. Като излезем от зоната на психологическата сигурност и дръзнем да се впуснем в неизвестното (обитавано от призраците на страховете ни), а за единствен ориентир ще можем да използваме компаса на сърцето си. Ще го повторя – този път по-бавно. Новата година никога няма да донесе желания пробив в живота ни, докато не разтърсим из основи света на старите си вярвания, предубеждения и страхове и не им дадем възможност да се отсеят като шлаката от самородният къс злато (истинското ни аз).“

Въпреки наглед различните характери и проблеми, които носеха в себе си, след моите думи на лицата на четиримата ми пациенти беше изписана една и съща гримаса, споена от амалгамата на противоречиви емоции: страх, нежелание, самосъжаление, безмълвен ропот, дискомфорт, объркване…страх, страх, страх… Дали не вкусвам и щипка гняв?

Първото правило на психотерапевта

Ако шеговито трябва да дефинирам правилата на психотерапевта (като алюзия на правилата на магьосника от „Мечът на истината“ на Тери Гудкайн), то първото правило ще гласи: „Хората мразят промяната. Те са готови да повярват на една лъжа, защото им се иска тя да е истина. И биха защитавали лъжовната истина с нокти и зъби, с колена и лакти, стига тя да не ги вади от зоната на илюзорен комфорт, в която законът на промяната отсъства.“

В този контекст трябва всеки от нас с ръка на сърцето да се самоопредели дали не попада в определението за луд: „Правиш нещата по един и същи начин и очакваш различни резултати?!“Или с други думи: не правиш никакви промени в себе си, а очакваш да се почувстваш по-добре.Изречено по-метафорично – избрал си да живееш в блато, а искаш да уловиш речна пъстърва. И постоянно роптаеш, че на въдицата на живота ти всеки път се закача крастава жаба.

Депресия, паническо разстройство, тревожност, зависимости, натрапливости? Усещане за безпътица или за фундаментално безсмислие? Липса на късмет, проблемни взаимоотношения, вътрешни дефицити или външна оскъдица? Какъв е проблемът ви? Не, не ми го казвайте. Независимо как ще го назовете аз знам какъв е коренът му – неудовлетворението. Ще кажете, че впрегнах каруцата пред коня. Нима не сме неудовлетворени поради изброените по-горе неща, които вече са ни се случили? По- скоро не. Те са материализираната сянка на недоволство и бунт, които години наред потискаме в себе си. От какво сме неудовлетворени тогава? Преди да дам отговора нека ви разкажа една история. Култовият психотерапевт Карл Юнг разказва за срещата си с един индиански вожд, който отбелязал, че белите хора имат напрегнато изражение, втренчен поглед и жестоко поведение. „Какво търсят те? Белите винаги искат нещо. Винаги са притеснени и неспокойни. Ние не знаем какво искат. Мислим, че са луди“.

Знаем ли какво искаме? Знаем ли какво търсим? Изобщо търсим ли нещо?Създава ли ни усещане за напрежение и принуда работата ни? Изчерпала ли се е връзката и докога ще удължаваме агонията? Чувстваме ли се неразбрани от околните и не на мястото си? Депресираме ли често? Иска ли ни се да кривнем в неизвестното, защото душата ни копнее за „Пътуването на героя“, а не за банална роля в изтъркана пиеса? Правим ли промени? А очакваме ли различни резултати? Е, индианският вожд е бил прав още преди близо век. Луди сме, защото правим нещата по един и същи начин,
а очакваме различен резултат.

Неудовлетворението и тревожността са знаците на промяната

А сега и отговорът на въпроса. От какво сме неудовлетворени? От това, че сме изгубили себе си и пътя обратно към нас самите. Причината за това е универсална, независимо какви проблеми носим или сме проявили в живота си – избрали сме наглед по-лесния път – готовите рецепти за вегетиране, дълбоко противоречащи си със закона на промяната, който е неотделима част от реката на живота. Ще го кажа по-просто: не живеем своя живот, а живота на някой друг. Следваме чуждите едписания, които ултимативно ни диктуват да поставяме „трябва“ пред „искам“, „другите“ пред „себе си“, компромиса пред мечтите си, консенсуса пред бунта срещу статуквото, мнението на другите пред гласа на сърцето си. И когато това се случи, започват да никнат като плевели психическите и дефицитни състояния, които правят живота ни нещастен. Невидимото семенце на неудовлетворението е странно по своята същност. От него изниква филизът на тревожността, която при различните хора ражда горчив плод с различна форма – наричаме го проблем или го кръщаваме авторитетно с някаква диагноза. Някак е по-лесно да кажем, че сме жертва на психическо разстройство или психосоматичен проблем, дошли от нищото и да започнем да притъпяваме „вкуса му“ с розово-сините психиатрични „бонбони“, отколкото да навлезем в сърцевината на болката, която носим в себе си и да очертаем нова траектория на битието ни, водеща ни далече от нея. Защо не го правим, когато отговорът е очевиден? Защото това изисква промяна – вътрешна и външна. А човекът мрази промяната! Поради страха…от неизвестното.

Големият екзистенциален философ Киркегор е написал: „Тревожността е предвестника на промяната“. С тази мисъл порочният кръг на битието ни, ни става кристално ясен. Загубили сме се някъде по пътя на социализацията си. Примирили сме се с параметрите на живота си, определени от някой друг. Отказали сме се от мечтите си и от нашата уникалност. Приели сме компромисното мислене и конформизма за стандарт. Станали сме още една безлична тухла в стената на неосъзнатия социум. Тогава душата ни е започнала да изпраща сигнали, че нещо не е наред – започнали сме да изпитваме неудовлетворение. Потиснали сме го! И сме се научили безжалостно да го притъпяваме чрез стотици форми на бягство – лекарства, алкохол и наркотици; непрестанно жужащ телевизор; социална, политическа или религиозна догма; безразборен секс; пътувания до екзотични дестинации, но никога към себе си; кариеризъм; задоволяване на нездрави амбиции; разюздана обсесия да придобиваш пред алтернативата да бъдеш, породена от зейналите вътрешни пробойни; измислени виртуални комуникации и алтерего… и много други.

Тогава неудовлетворението е прераснало в нещо по-видимо – в тревожност – знакът, че не можем да продължаваме по стария начин. И, о чудо! На кръстопътя, на който може да се промени съдбата ни, избираме познатата болка пред непознатото предизвикателство. Отказали сме да се променим, а тревожността сме я пришили като кръпка към обезобразеното си аз. Шегата настрана, но наистина съм имал пациенти, които започваха да се тревожат, че не изпитват повече тревожност. Те не можеха да си представят психическия си свят без нея. Утвърдената през годините им фалшива самоличност губеше устоите си без дискомфортните усещания, които се бяха превърнали в тяхно второ аз.

Трябва да жертваш идентичността си за да се превърнеш в личност

Често задавам въпроса по време на сеанс: „Какви са мечтите ти?“ „Искам да съм голям човек! Искам да съм богат, искам да съм успешен, искам жените да ме харесват, хората да ме уважават и да ми се възхищават, искам да пътувам в самолет първа класа или по-добре да имам собствен самолет, искам яхти, купони, шампанско, екстази партита, пари, кариера. Къща в Бояна, къща на морето, къща в Банско, джип, жена, две деца и куче. Искам всичко!“ „За какво мечтаеш?“, питам отново аз.
„Нали току що отговорих? Искам всичко.“ „Искаш нищо. Защото нищо от това, което каза, не си ти. Искаш идеалната фалшива идентичност, но не и себе си! Това те е довело до проблемите, които имаш.“

Второто правило на психотерапевта гласи: „Намерението да станем някой друг причинява най-големи вреди.“ Защото отнема единственото, с което разполагаме – себе си! Трето правило: „Махни компромисите от живота си! За да намериш себе си, е достатъчно да се освободиш от всичко, което е излишно. Промяната се изразява в освобождаване, а не в придобиване!“ Изглежда трудно, защото цял живот сме били учени на обратното. Но като се замислим – няма нищо по-естествено от това да бъдем себе си – свободни от страховете, колебанията, съмненията, дилемите, комплексите, мненията и всички вменени ни изкуствени стойности отвън.

Четвърто правило, което съвпада напълно с едно от правилата на магьосника: „Да извръщаш съзнателно глава от истината е предателство!“ Предателство, цената на което е плашеща – мечтите, които си се родил да реализираш!

Пето правило: „Съдбата ни е избор – между свободата да се променяш и илюзорната психологическа сигурност. Избор, за който всеки от нас трябва да поеме отговорност“.

„Но тези, които изберат преходната сигурност, не заслужават нито свобода, нито сигурност!“ – Бенджамин Франклин