ел.списание Rozali.com

Статия на д-р Димитър Тенчев

Депресията - маската на самотата

„Мамо, тази Нова Година искам да я прекарам вкъщи, без гости, без приятели“ – думите са произнесени с пълна увереност от устата на момиче в своите ранни тийн години. Наглед в тях няма нищо странно. Това обаче не е типично за нея. Тя винаги се е стремяла към „свободата“ си от родителски контрол, търсела е непрекъснато компанията на връстниците си и рядко се е застоявала вкъщи през свободното си време.

Думите й са дочути от дядо й (в един дом живеят три поколения), който твърдо отсича: „И аз ще си бъда у дома. С никой не ми се вижда и никъде не ми се ходи. Така че ставаме двама.“

Майката на момичето, жена в средата на 30-те, есктровертна личност, известна с купонджийския си нрав, се усмихва заговорнически: „Знаете ли? Аз си мислех същото…“.

Тази история ми я разказа преди около месец моя редовна пациентка (майката на момичето), която от дълго време твърдеше, че е в тежка депресия. Въпреки тежкият си работохолизъм, налагащ ежеминутна комуникация, беше намалила до абсолютния минимум социалните си контакти, които бяха неизменна част от ежедневието й до скоро. За първи път в живота й  и се случваше да не става от леглото си с дни, спеше по 12 часа и повече и беше започнала да се тъпче усилено с чипс, шоколад и всякаква нискокачествена „fast food“ пред лаптопа. Рутинните й задължения изискваха изразходване на цялата енергия, която имаше до пълното й изчерпване. Да, наглед поведението и симптомите й наподобяваха типична клинична депресия (тя не можеше да каже каква е причината за това състояние, то протичаше тежко и продължаваше сравнително дълго).

След като ми разкри плановете си и на семейството й за посрещане на новото десетилетие ми „светна“:„Ти нямаш клинична депресия. Самотна си, много самотна“. Видях как изражението на лицето й се променя в рамките на секунди от недоверие, през учудване до „озарение“: „Като се замисля, така е! Но това не е ли самата депресия? И как е възможно? Имам близки, приятели, среда.
„Чувстваш ли, че твоят вътрешен свят е неразбран от околния свят и няма с кого да го споделиш, въпреки активния ти начин на живот?“, попитах аз.
„Да, определено. Затова и се затворих и не искам да виждам никого. В опитите си да споделям се чувствам още по-зле“.
„Усещаш ли вътрешна празнота и изолираност, сякаш си страничен наблюдател на живота си и на света, в който живееш?“
„Да!“
„Тези усещания карат ли те да чувстваш субективно дълбока вътрешна болка?“
„Да“, отвърна пациентката ми.
„Самотна си не само ти“, продължих аз. „Самотна е дъщеря ти, а също и баща ти. Самотна е огромна част от човечеството.“ След това й разказах една случка от моя живот. Бях в Барселона преди около 4 години. Участвах в международен тренинг по трансперсонална психология и останах няколко дни повече да разгледам града и да се потопя в неговата атмосфера. Две от мечтите на живота ми се бяха реализирали – участието ми в този семинар под ръководството на Стан Гроф и това да видя Барселона. Безцелно се шляех по „Рамбла“, разглеждах многоцветните витрини, потапях се в звуците на уличните музиканти, сливах се с множеството хора, придошли от различните краища на света. Наглед всичко беше прекрасно и трябваше да се чувствам ако не приповдигнато, най-малкото окей/добре със себе си и средата, в която се намирах. Но не беше така. Усетих тотална липса на връзка с цялото обкръжение и отделеност от целия свят. Причината не беше, че не познавам  никого. Не беше и езиковата бариера. Говорех сносен английски, с помощта на който можех да се разбера във всяко каталунско село, станало част от интензивно глобализиращия се свят.

Мина ми през ума мисълта, че където и да ида, каквото и да правя – няма да намеря идеалното място за живеене на тази земя, защото всеки човек е винаги фундаментално сам. „Сам се раждаш и сам умираш“. Усещането, което не можех да сбъркам, го бях изпитвал много пъти преди това. Обяснявах си го винаги с липсата на някакъв външен фактор – правилния човек или хора. Но състоянието произлизаше винаги от един и същи източник (отвътре, не отвън) и можеше да се опише с една дума – самота. Тогава си зададох следващия въпрос, който предопредели изцяло развитието на терапията, която прилагам. Това, че сме фундаментално сами, означава ли, че ще се чувстваме винаги самотни?

„Кога се появава самотата? И защо?“,

попита пациентката ми. Тя обясни, че е, меко казано, изненадана от простотата и очевидността на факта, който й се разкри и че въпреки това не го е осъзнавала.

„Самотата се появява с много по-висока честота точно сред жителите на мегаполисите, които се чувстват откъснати от средата, в която живеят. Въпреки че са заобиколени от милиони хора, те се чувстват изолирани робинзоновци сред морето от анонимната тълпа. Неспособни са да избягат от самотния остров на своята неразбраност и да открият материка, населяван от сродната душа или „родово племе“. А наличието на буквално хилядите хора, които прииждат като вълни в ежедневието им, изостря още повече усещането за безнадеждна отделеност и вътрешна болка. Това доказва една христоматийна истина: „Количеството не определя качеството“. Приложена към нашата тема: „Количеството на контактите по никакъв начин не гарантира вътрешното удовлетворение от тях“.  Нещо повече, появява се „ефектът на бумеранга“ – колкото повече опити за близки социални контакти правим, толкова е по-голяма вероятността да се почувстваме още по-самотни, защото е почти сигурно, че ще претърпим поредното разочарование или още в началото ще ударим на камък“.

Наскоро мой пациент ми сподели, че години наред е доверявал тайните си похождения на жена, която му била „най-добра приятелка“. Той считал, че ще си останат такива и занапред. Един ден тя била осенена от факта, че не може да има нещо повече между тях и излъгана в илюзорните си надежди, отишла при жена му, „водена от женска солидарност“ и споделила всичките му тайни. Краят на историята: Развод.

Моя позната, която се гордееше от години, че е жена тип „сексът и градът“ беше изключително горда със себе си, че не влага емоции във връзките си и стои много над остарелите думи (за нея бяха думи, не чувства) като влюбване, любов, отдаване, споделеност, романтика… „Живеем в хищнически свят и аз съм хищник. За мен всеки следващ мъж е просто жертва“, доволно обясняваше българската Саманта. На простичкия ми въпрос „Защо?“, тя отговори с още по-простичката истина „Сърцето ми носи няколко дълбоки белега от емоционални рани. Не искам повече да бъда ранявана“. Звучеше логично, но в никакъв случай не беше някаква иновативна, оригинална или ефективна житейска стратегия за справяне със самотата.  Защото бягството от нея не е решение. Да кажа ли края на историята? J Тя се влюби отново … в хищник като нея. Кой кого ще изяде или ще се окажат от един вид, който ще постави началото на нов прайд? Развръзката предстои. Краят е отворен.

Трети случай – отново от практиката ми като психотерапевт. Моя клиентка на среден мениджърски пост в известна корпорация, преди две години излиза в отпуска по майчинство. Сама предлага на шефа си кой да я замести – нейна подчинена и приятелка, години наред умело маскирала подмазваческите си умения като лоялност. Преди няколко месеца се завърна на работа. Очакваше я изненада. Неприятна! Не я върнаха на старата позиция, а я направиха подчинена на подчинената й, която от първия ден демонстрира пренебрежителност, високомерие и арогантност към жената, която беше причината за издигането й и която я мислеше за своя приятелка. Краят на историята: молба за напускане.

Наглед три несвързани истории. Ще попитате в какъв контекст ги разказвам. В контекста на всичко казано дотук. Защото истините се илюстрират и запомнят най-лесно с примери. Те отговарят на въпросазащо човек е самотен? Причините са много, със сигурност повече от четири, но аз ще резюмирам най-явните, подредени по реда на историите.

  • Липса на сродна душа (подходящ партньор в живота), което се илюстрира с първата история. Причина за изневерите на моя пациент и за предателството на неговата приятелка. Този тип самота е породена от една общочовешка потребност, независимо дали я признаваме или не: потребността от споделена любов. Когато не я намираме там, където сме, започваме да я търсим навън или… просто си отмъщаваме. Мотив за действията на героите от първата история: Самота.
  • Липса на връзка с истинското ни аз. Воден от вменените клишета на установено социално поведение (в случая жената тип „сексът и градът“), човек започва да потиска все повече автентичните качества на личността си и да угася искрите на спонтанни чувства, емоции, усещания, които прехвърчат от огъня на емоционалния му свят. Това го прави напълно несъзнателно, в конфликт с вътрешния си свят. Затова пък има „висша цел“: да се придържа към чужд образ, заета идентичност или фалшив имидж, които според него са социално приемливи и пасват на матрицата от поведенчески реакции и автоматизирани избори, които прави в предксазуемия си живот. Хм-хм! По-сложно не можах ли да го кажа? J Ще се опитам да го изрека с думи прости: „Когато престанем да бъдем себе си и се опитаме да приличаме на някой друг (пък бил той и съвършения медиен образ), се загубваме и се чувстваме самотни“.  Мотив за действие на жената от втората история: Самота. Мотив за това да избягва обвързаност и нараняване: страх от самота.
  • Липса на усещане за приемане. Стигаме до още една от по-висшите потребности от йерархията на Маслоу. Да бъдем приети, одобрени, ценени, насърчени. Което придава значимост в собствените ни очи. Пациентката от третата история е решила да приложи правилото: „За да получиш, трябва да дадеш“. Тя е дала доверието, приятелството, подкрепата, емпатията си на човек, който не е отговорил със същото. Мотив за действията на клиентката ми: желание за приемане, споделеност и доверие. Скрит мотив: страх от самота (че ще останеш без приятели).
  • Предаване на доверието. Една и съща поука от три различни истории, касаещи трите основни сфери, в които протича животът ни: 1/ Приятели (обществена сфера). 2/ Интимен живот (лична сфера). 3/ Професионална среда (сфера на себеизявата). Страхът, че ще бъдем разочаровани отново, крие в себе си много по-голям страх – че ще изпитаме отново вледеняващо-влудяващото усещане, че сме сами в света…и със себе си. Така страхът от самотата ни кара да се „затворим в черупките си“, което ни обрича на самоизолация, наглед абсурдна на фона на  динамичния ни живот и ексцесивния брой социални контакти. А самоизолацията ни лишава от шанса да срещнем сродните души, които така отчаяно търсим. Тук стигаме и до един от парадоксите на самотата: хората, които хронично се чувстват самотни, стават с времето все по-асоциални.

„Какво е решението? Всъщност има ли такова?“,

широко отворените очи на пациентката ми криеха в себе си надежда и страх – две противоречиви емоции, изразяващи дихотомичния въпрос „ще се оправя или не?“.

„Ти вече направи първата крачка, факт че си тук и факт, че осъзна истинската причина за състоянието си. Осъзнаването е корабът за осъществяване на промяната, който ще те изведе от острова на самоизолация и от залива на тихо отчаяние, в който си се закотвила. А терапията е попътният вятър, който ще надуе платната към новите хоризонти на промяната.

Изключително важно е на първо място да идентифицираме самотата като чувство. И да признаем пред самите себе си, че сме самотни. Някак не е много „фешън“ да си самотен в днешно време. Сякаш признаваш, че си лузър, че нямаш среда, че нямаш приятели, че си неразбран, маргинален, неуважаван. Докато ако кажеш, че си „депресе“ някак звучи гордо. Все пак всички творци са депресари. Това се дължи най-вече на факта, че на депресията се отделят многобройни публикации, предавания, дискусии, промотират се непрекъснато медикаменти от „ново поколение“, които а-а и ще решат всичките ни проблеми. Докато самотата е дума табу. Тя означава, че си чужд сред свои, че не си като другите, че явно нещо ти има.

Втората стъпка е да изградиш правилно отношение към усещането за самота. Аз съм от години привърженик на екзистенциалната школа в психотерапията, която е произлезнала естествено от философските възгледи на екзистенциалистите. Те имат много различия помежду си по много въпроси. Но са консенсусни по един: самотата е есенциалната ни същност. Всеки човек се ражда сам, преминава през живота като отделено от другите същество и…умира сам. Следователно изключително важно е да приемем самотата като естествено следствие на факта, че сме сами. Какво ще е отношението ни към самотата? Ще се научим ли да я приемаме, да се справяме с нея, да се учим от нея и да я използваме по креативен начин? Или тя ще ни тласне към различни форми на бягство с цел да я притъпим: антидепресанти, алкохол, наркотици, безразборни сексуални и социални връзки, патологичен кариеризъм, развиване на болезнено консуматорски инстинкти (меко наричан шопинг терпия), болезнена амбизиозност, хиперегоизъм…които притъпяват временно болката, но като теглим чертата „победата“ над самотата е пирова – загубили сме себе си, някъде по пътя на живота, който на всичкото отгоре се оказва, че и не е нашият живот. Изборът го правим ние.

Третата – последна по ред, но не и по значение стъпка е да се обърнем към вътрешната си вселена, която съдържа в себе си всичко, което да ни накара да се чувстваме себедостатъчни.Преди 20 години бях в Индия и се запознах с аскет, който от години живееше в една химлайска пещера. Излъчваше заразителна жизнерадостност и тихо спокойствие – състояния, непознати за глезените деца на индустриалната цивилизация. „Не сте ли самотен сред хималайската пустош?“, попитах го аз. Той се усмихна и направи широк кръг с ръка, посочвайки величествената сурова природа, която ни обгръщаше – заскрежените върхове, тучната долина, майка Ганг, гората, безкрайното синьо на небето. След това ме докосна в центъра на гърдите – мястото, където се намира според йога духовното сърце. Казваше ми без думи: „Богатството е вътре, в сърцето. Когато го откриеш, ще може да се докоснеш и до красотата около теб, която сега ти се струва самотна и заплашителна. Открий точката на себедостатъчност в себе си и всичко отвън ще ти се придаде от само себе си“.

От дистанцията на десетилетията разбирам все повече колко вярно е посланието на непреходната му мъдрост. Може ли да си самотен ако си цялостен? В трансперсоналната психология Юнг го определя като висша човешка цел – да реализираш архетипа на Цялостната личност и да разбереш, че винаги си бил завършен сам по себе си.

Житейските ми търсения предопределиха и подхода на терапията, която прилагам днес. Много по-малко вербална и много повече преживелищна – хипноза; водено въображение чрез музика; семинарите по Интензивно дишане; медитативните практики, които ни насочват към центъра на покоя и хармонията вътре в нас; InSighting групите за развитие на потенциала на личността, в която реализираш най-силните си качества в защитената среда на групата. Много хора, които се чувстваха самотни, объркани, залутани в джунглата на сивото си ежедневие, намериха своя път. И този път се оказа един и същи за всички. Пътят към себе си.

Любопитни факти за самотата:

  • След направено проучване 20% от населението на САЩ (60 милиона човека) се определят като самотни.
  • През 1985 г. проучваните твърдят, че имат трима приятели, на които могат да се доверят. През 2004 г. броят им намалява на двама.
  • Същевременно за същия период от време се утроява броят на хората, които твърдят, че нямат приятели. Днес те са 12% от населението.
  • Доказано е, че самотните хора живеят по-кратко и са изложени на по-голям риск за развитие на алкохолизъм, сърдечно-съдови заболявания, рак и антисоциално поведение.
  • В английския има две думи за самота: loneliness и solitude. Може да се преведат като самота и самотност. Докато първото е негативно субективно усещане за отделеност от цялото, втората дума обозначава усещане за цялостност, себедостатъчност, покой със себе си и мир със заобикалящия ни свят.