ел. списание Rozali.com

Статия на д-р Димитър Тенчев

Дефицитният човек (Homo Lacunis)

Как дефицитът на изобилие и изобилието на дефицити ограбват живота ни.

Един сеанс с д-р Димитър Тенчев

Lacuna (от лат.) – празнота, яма, дефицит, загуба

Лятната отпуска свърши. И всички вкупом се завърнахме в матрицата, която наричаме свой живот. Завърнах се и аз в „Инсайтинг центъра за психотерапия и личностно развитие” удобно настанен на черния си стол и вторачен в старите и нови лица, които сядат за по час на кушетката срещу мен. Всеки е със своите проблеми – психически, физически…жетейски, които логично му изглеждат най-големи на света. И всеки има своята основателна причина да си запише терапевтичен сеанс, признавайки първо пред себе си, а след това и пред мен: „Не мога повече да продължа така. Нужна ми е помощ.”

Безнадеждното отчаяние – общият знаменател на Homo Lacunis

След това лято обаче забелязах нова тенденция. Независимо каква беше формалната причина за срещата ни, имаше общ негативен емоционален знаменател между всичките ми пациенти: отчаянието. Отчаяние, породено от факта, че не знаят кои са, накъде да тръгнат и какво да правят с живота си оттук нататък. Наричаха го срив, проблем, изчерпаност, невъзможност (и най-вече нежелание) за справяне с живота. Аз им казвах, че не съм съгласен с тези определения. Нарекох проблема им: „повишена осъзнатост” и ги уверявах, че това е първата крачка към пробуждането им от летаргията, в която са били хибернирани години, понякога десетилетия наред.

Нещо като нищо

„В нищо не виждам смисъл”, „Не знам коя съм, нито защо съм живяла до момента”, „Не мога да понасям работата и колегите си. Като закрепостен селянин съм, но не може без пари”, „Имам нужда от простор, от свобода, от време само за мен”, „Само децата ме крепят, но те ме и вързват към мъжа ми”, „Ежедневието ми е безрадостно и сиво”, „Мечти ли? Отдавна нямам никакви мечти”, „Страх ме е да поема отговорност”, „Страх ме е от живота и от хората (те са гадни!)”, „Страх ме е, че съм безвъзвратно провален/а”, „Не знам накъде да тръгна”, „Нямам сили за промяна”, „Вече съм на 60. Животът ми приключи”…

Улавяте ли общото между тези наглед различни послания? О, да – общо има. Усещането, че съдбата ни е отвела в задънена улица, преградила е пътя ни за отстъпление и ни е оставила насред нищото сами със себе си. Така по някакъв свой си начин ни е разкрила с неумолима откровеност нещо, което сме отказвали да забележим през годините на методично бягство от себе си – празнотата, която ни изпълва; която отразена в огледалото на живота, превръща и самия него в нещо, лишено от смисъл и стойност, т.е. в нищо. Празнотата, която сме запълвали с отпадъците на дефицитите е окастрила личността ни до една роботизирана матрична идентичност, която преглеждайки лентата на живота си в самия му край не може да открие и миг, който да пожелае да върне или да изживее отново.

Причината

Преди години, в началото на практиката си щях да заключа, че причината за безнадеждността и отчаянието е напълно логична. Хората са били във временната автономна зона на отпуската си (изпитали се някаква степен на свобода от непосилната тежест на битието си), далече от обичайното роботизирано ежедневие и завръщането към него е причинило реактивна депресия, която с времето се очаква да премине. Случва се почти всяка година с всеки, но животът продължава, нали? Шоуто трябва да продължи…

Днес от позицията не само на опита, но и на из основи променения ми мироглед категорично мога да заявя, че завръщането към рутинираното ни сиво битие е само поводът, но не и причината за всичко, което изригва вътре в нас и от нас. Зародилата се със завръщането ни в матрицата амалгама от тревожност, депресия и щипка непримиримост, по неуловим начин е настроила световъзприятието ни на различна честота на осъзнатост. Която ни е позволила без дори да го искаме да погледнем истината (често появяваща се под формата на ирационален ужас) за живота си в очите.

Истината

Истината, че не сме свободни да правим избори (изборът изисква минимум две алтернативи); че целият ни вътрешен и външен свят се е управлявал от дефицитите, които сме понесли в себе си и които обществото ни е насадило като чужд имплантант отвън; че дефицитите са породили страхове; страховете са ни накарали да правим компромиси; компромисите са ни лишили от силата ни да създаваме алтернативи, чрез които да реализираме мечтите си. Мечтите, които другите приемат за странни (а още по-често за неприемливи). Защото те са винаги нещо лично и уникално и не се подчиняват и одобряват от вкуса на масата, чиято единствена цел е да обезличи различния и да го удави в безцветно блудкавата си аморфна консистенция.

Позволили сме да се превърнем в средностатистически ординери, чиято житейска траектория е очертана между две точки на вегетиране – да бягаме от отговорността, че избираме съдбата си и да търсим сигурността в безрадостните селения на конформизма.

Дефицитният човек

Преди няколко месеца получих смс от една приятелка, който гласеше: „Как си днес? Аз не съм.” Загледах се продължително в текста, очаквайки продължение след точката. И изведнъж зацепих. Беше гениално! Три думи, които резюмират битието на ординера, управляван от дефицитите: „Аз не съм”.

Позволих си да създам нов термин за да обознача „героя на нашето време” – Homo Lacunis (Дефицитният човек). Едва ли има по-подходящ слоугън за него от „Той Не Е”.

Дали ще се припознаем в него? Ето някои негови характеристики:

• Изпитва дълбоки вътрешни дефицити, които често не са осъзнати (например самота, липса на личностна изява, неясна жетейска стратегия, бедни емоции, повърхностни интереси, невъзможност да остане насаме със себе си поради вътрешната си празнота, ограничение в свободата си, липса на възможност за осъществяване на избор и т.н.).

• Изпитва хронични външни дефицити, които обикновено са осъзнати (невъзможност да получи доходът, който желае, липса на правилен партньор, продаване на времето му на Земята срещу заплата, която едва задоволява потребностите му за съществуване, липса на приемане или уважение от другите, накратко „тъпота и мрак”).

• Склонен е да прави компромиси. Например решаваш, че ти е време да раждаш деца (35 си, а биологичният часовник неумолимо тиктака), а принцът на белия кон не се появява; хващаш първия нерез, който е по-настоятелен към теб и години наред се заблуждаваш, че е добра партия, „защото е….списъка попълнете сами”).

• Безжалостно конкурентен е, независимо от нивото му в социалната йерахия. Това прави дефицитният човек неемпатичен, алчен, егоистичен, липсва му чувствителност към малките, но стойностни неща в живота.

• Ограничен е в мирогледа си. Ако има природна интелигентност това ще доведе до тежка криза в идентичността му в един или друг момент в живота му. Ако челото му е два пръста…до нищо няма да доведе.

• Конформист е. Представителят на Homo Lacunis е пазител на установеното статукво. В него се крие бюрократът, нагаждачът, предателят, ретроградният консерватор, псевдоморалистът. Той не е бунтар, нито иноватор, нито революционер. Не е и мечтател. Ако всички хора принадлежаха към този вид, човечеството щеше да е още в първобитнообщинния строй.
• Няма кауза, за която да живее. Тук ще кажете, че каузата му е да поддържа установения ред в живота си и ретроградния строй в света. Аз ще опонирам веднага, че зад каузата трябва да има мечта (идеал), а не дефицити (страхове). Каузата винаги носи със себе си промяната, т.е. новото, което е по-добро от смазващата рутина на статуквото.

Коренът на злото

От къде започват дефицитите в живота ни? От мисленето. Или по-точно от дълбоко загнездилите се в подсъзнанието вярвания, че светът е място на дефицита, в което трябва да се борим за ограничено количество ресурси – било то пари, статус, приемане, любов, разбиране, помощ и т.н. Движени сме от закона за оцеляването, а не от скрития императив на душата ни за развитие.

От деца ни учат да вярваме в конкуренцията („Ако те ударят, удряй и ти…и то два пъти!”) и самите ние да ставаме безжалостно конкурентни. Конкуренцията е наложена като единствения възможен медикамент да се поддържа в живо състояние поставеният на системи болен социум. Тя обаче е просто симптом на фаталната му диагноза, парализирала всяка негова клетка (индивид) по отношение на право на избор как да живее и на свободна изява на дарбите, които носи в себе си.

И така. Къде съществува конкуренцията? Там, където има недостиг. Всякакъв. На материални, емоционални и духовни блага. И вместо да реши проблемът с недостига, конкуренцията го задълбочава, затваряйки патологичния кръг на безизходност и безнадеждност в битието ни.

Зад всички липси, дефицити, недостици и недостатъци в живота ни има обаче една единствена причина. Забележете като сочите виновника с показалец накъде сочат останалите пръсти: да, причината сме ние. Защото сме избрали да живеем според мерилото на липсата, а не на изобилието; защото сме се подчинили да играем игра, която не е наша; приели сме правилата ѝ като свои; позволили сме тези правила да унищожат правото да избираме да живеем живота си по начина, по който ни идва отвътре.

Решението

Едва ли една кратка статия може да реши проблем, който се е трупал хилядолетия и който се е превърнал в стандарт за оцеляване. И все пак…изключенията потвърждават правилото. Ще споделя скромния си опит за излизане от семейството на Homo Lacunis в няколко основни приниципа. А вие ще решите дали ще бъдете правилото или изключението.

• Един от трите основополагащи принципа на Инсайтинг е дълбокото убеждение, че изобилието ни принадлежи по рождено право. Както животът в недоимък, така и изобилието са въпрос на световъзприятие (най-често на неосъзнат избор). Може да парафразираме мисълта на Хенри Форд „Ако мислиш, че можеш и ако мислиш, че не можеш – все ще си прав” така: „Ако мислиш, че живееш в дефицит или в изобилие – все ще си прав”. Ще ти се даде според вярата.

• Пътят към изобилието се проправя първо в съзнанието ни. Аксиоматично правило в терапията ми е, че реалността се формира първо в несъзнаваното. Животът просто възпроизвежда първоначалната матрица на светоусещане, дълбоко залегнала в подсъзнанието ни. В този смисъл мога категорично да заявя, че бедността е порок! Защото бедността в живота ни (визирам не само материалната, но и емоционалната, и духовната нищета, която е ендемично разпространена) е отражение на дефицитите в съзнанието ни.

• Човек може да променя световъзприятието си, следователно може да променя и съдбата си. Промяната е основополагащият принцип, за да достигнем до бреговете на Океана на изобилието.

• С каквито се събереш, такъв ставаш. Избягвайте хора, които проповядват заразата на дефицита; които се оплакват от всичко и от всеки; намират винаги оправдание за провалите си извън себе си и за които недоимъка е станал стандарт на вегериране. Общувайте с хора, при които изобилието се проявава във всяка сфера на живота „по подразбиране”.

• Енергията следва вниманието. Четете инспириращи книги и статии, които оборват схващането, че животът е борба за оцеляване. Сред препоръчаните заглавия мога да спомена книгите Wishpin на Джеймс Соул, Силата на твоето подсъзнание на Джоузеф Мърфи, Тайната на Ронда Бърн и др.

• Един грам практика е повече от тонове теория. Хипнозата, преживелищната терапия, Инсайтинг интензивното дишане, медитацията, пребиваването в неординерните състояние на съзнанието и докосването до необятните ресурси, които човешкото съзнание носи в себе си са пътищата за фундаментална промяна, която ще отнеме веднъж завинаги незавидния ни статут на дефицитни хора.

• Бинат, бинат ки джай. Това е бенгалска поговорка, която в превод гласи: „прави, прави и ще стане”. Само едно нещо може да ни спре по пътя ни към изобилието и свободата – ние самите и ограниченията, които сами си налагаме.

„Изобилието е красиво!” – Wishpin  (Джеймс Соул)