Вестник Доктор / 11-18 февруари 2013 г.

Интервю на Люба Момчилова с д-р Димитър Тенчев

Стремежът към свобода е антидотът за страховете ни

Доколко българите са попаднали в хватката на тревожността и паническите разстройства?

Не само българите. Цялата постиндустриална цивилизация е стегната безмилостно в хватката на стреса, неудовлетворението, роботизираното ежедневие и монотонно вегетиране, които стоят в основата на генерализираната тревожност, от която пък на свой ред водят началото си паническите атаки. Тревожността е по-явен израз на безрадостността и неудовлетворението от живота ни.

Киркегор, един от най-видните представители на екзистенциалната философия, е казал, че тревожността е предвестник на промяната. Погледнато през призмата на екзистенциалната психотерапия това е точно така. Тревожността е сигналната лампа, която показва, че нещо в живота ни и в начина ни на живеене е дълбоко объркано. Паническите атаки са следващото по-драстично ниво на алармената ни система, която се опитва да обърне внимание върху чувствата на неудовлетворение, страхове и фрустрация, които изпитваме. Тези негативни емоции от една страна са породени от средата, в която се развива животът ни, а от друга сами по себе си са причина за низ от компромиси, формирали тази среда.

От наблюденията ни в Инсайтинг центъра по психотерапия и личностно развитие може да кажем, че поне половината от пациентите, които се обръщат за помощ от психотерапевт са с панически атаки.

В България не са правени проучвания каква част от популацията е засегната от този наистина “ендемично” разпространен проблем. Но статистиките от САЩ и 12 западноевропейски държави сочат, че представителите на една трета от популацията на тези страни поне веднъж в живота си са преживявали паническа атака, а между 2 и 4.5% от цялото население страдат от паническо разстройство в продължение на повече от една година. Това е изключително висок процент! Убеден съм, че в България нещата не стоят по-различно.

Много млади хора са разтревожени за бъдещето си. Защо се случва това?

Нека разгледаме въпроса за тревожността за бъдещето не изолирано, а в контекста на тревожността като явление, засягащо цялото обществото. Тревогата е станала втора природа на съвременния човек. Едва ли не е естествено състояние да се тревожим за всичко и от всички. Има такава терапевтична шега, че когато излекуваме човек от обичайните му тревоги, той започва да се тревожи, че вече не се тревожи за нищо. Шегата си е шега, но наистина съм наблюдавал този парадокс у много мои пациенти.

Тревожим се за работата си (респективно за финансовото си състояние), за връзката си, за това дали ще бъдем одобрени и приети от приятелските ни кръгове, роднините или определени социални групи, дали ще си вземем изпитите, дали ще оправдаем нечий очаквания и няма ли да разочароваме някой. Тревожим се от нещата, които интерпретираме като “грешки” в миналото. Бремето на страховете, които носим от него, хвърлят сянката си и в бъдещето – че няма  да “успеем”, че няма да бъдем на очакваната висота, че не се знае дори дали ще оцелеем в джунглата на живота и свръх конкуриращата се среда, в която се намираме.

Така изглеждат нещата на пръв поглед. На по-дълбоко ниво проблемът с тревожността от бъдещето е тясно преплетен с много други негативни състояния – страх, чувството, че няма да се справим с изпитанията на живота, комплекси за вина, усещане за срам. Един мой пациент изпитваше постоянна необяснима тревожност, която достигаше ексцесивни размери – понякога неудържимо трепереше цялото му физическо тяло. В хода на преживелищната терапия, която провеждахме достигна до инсайт (интуитивно прозрение – че се тревожи защото изпитва постоянно и смазващо чувство за вина – към различни хора, по всякакви поводи, в най-различни ситуации. “Чувствам се виновен, дори че съм се родил”, с изумление възкликна той.

Как бихте им помогнали?

За мен състоянието на тревожност не е патология, която трябва да се потиска с медикаменти. Винаги съм казвал, че тревожността е повтарящо се послание, изпращано от дълбините на психиката ни, че тя се бунтува срещу статуквото на живота ни, послание, което ние не можем правилно да разчетем. И тук идва основната грешка в парадигмата на съвременната медицина, която е сипмтомоцентрирана. Опитва се да потисне състоянието на тревожност с медикаменти, които не водят до реално излекуване, а до временно потискане на симптома и до опасно пристрастяване.

Посланието на тревожността е универсално – нещо дълбоко в нас трябва да се трансформира, което да доведе до генерални промени в живота ни. И преживелищният подход в психотерапията, провеждана в Инсайтинг център може да помогне именно там, където думите, логиката или волевите усилия нямат ефект – промяна на подсъзнанието, освобождаване на всичко чуждо и излишно, което е вменено в психиката ни, елиминиране на компромисите от живота ни и освобождаване от маските на фалшивите идентичности, с които сме свикнали да се показваме пред света, но които са изкривени отражения на истинското ни аз.

Какво разболява нацията ни?

Дефицитите.

Но не само финансовите дефицити, защото повечето хора си мислят, че цялото нещастие се корени в материалните им проблеми и парични недоимъци. От огромно значение са емоционалните, духовните, екзистенциалните дефицити, които своевременно трябва да се идентифицират и отстранят.

И не считам, че само нацията ни e болнa, а цялото общество. Съвременният човек независимо от географската му ширина на обитаване страда от криза на личността – не знае кой е, защо е тук, какви са истинските му мечти, има ли алтернатива на живеене, по-различна от заготовката, предоставяна му от социума, налагащ в съзнанието и в живота му отровите на консуматорския автоматизиран начин на живеене и тоталната липса на свобода.

Има ли връзка болест – промяна на сезоните?

Определено да при някои заболявания като сезонните афективни разстройства или т.нар. сезонни депресии. Но трябва да имаме предвид нещо много важно – сезоните или други фактори отключватдепресиите, а не са причина за тях сами по себе си. Трябва да стигнем до причината за дадено психично състояние и разбира се да отчитаме факторите, които го отключват или влошават.

Използвате хипнотерапия – бихте ли пояснили каква е тази терапия?

Най-общо – терапия, провеждана в състояние на хипноза. Хипнозата спада към групата на преживелищната терапия, която е много по-ефективна и краткосрочна в сравнение с терапевтичните практики, в които само се говори, търси се причината за даден проблем по аналитичен път, но липсва автентично преживяване, което произлиза от подсъзнанието – там, където се корени истинският проблем. В този ред на мисли хипнозата изключително повишава ефективността на психотерапията, в случай, че бъде умело проведена от опитен специалист. Възможността да заобикаля бариерите и съпротивите на рационалния ум и да достига граници на човешкото съзнание зад предела на които се крие истинското изцеление прави терапията с помощта на хипноза незаменима в днешно време.

А инсайтинг интензивно дишане?

Това е друга невероятно мощна преживелищна практика, която може да се прилага както самостоятелно, така и в комбинация с хипнотерапията и другите инициативи за личностно развитие, които провеждаме в Инсайтинг център.

Но интензивното дишане не е само авангарден и уникален подход в психотерапията. То е път към себе си, към разгръщане потенциала на личността ни, към истинската ни същност; средство за култивиране на различен мироглед; метод, който преобръща разбиранията и ценностите ни, изцелява душата ни и пренаписва по по-добър начин съдбата ни. Има фенове на дишането от цяла България и от чужбина, които практикуват този метод от години. Участниците от семинарите ни, които са се потопили в магията на Инсайтинг интензивното дишане са се убедили, че то може да бъде попътния вятър в бурното море на объркване и страхове, който да ги отведе до обетованата земя на по-цялостния и по-пълноценен живот.

Смятате ли, че българинът ще поиска да се лекува без хапче?

Това вече е факт. Занимавам се с психотерапия повече от 10 години. В началото на хората им трябваше много време да се решат на тази стъпка – да потърсят помощ от психотерапевт, да не говорим захипноза. Криеха от приятели и от най-близките си хора, че идват в кабинета ми. Страхуваха се да не ги сметнат за луди. Нещо повече – страхуваха се да не разберат самите те, че са наистина “луди”. Питаха дали няма да им предписвам хапчета, което показваше, че не правеха разлика между психиатрия ипсихотерапия.

Трябваха години време и непрестанни усилия от мен и колегите ми да покажем чрез работата си и да разясним чрез медиите какво е всъщност психотерапията, развенчавайки митовете, оборвайки страховете и премахвайки негативните конотации, с които беше натоварена тази дума в общественото съзнание.

Днес нещата стоят много по-различно. Все повече хора своевременно се обръщат за помощ и съвет отпсихотерапевт.

Все повече хора посещават центъра ни не просто да се излекуват от някакъв проблем, а преосмисляйки психотерапията по нов начин – като път към себе, към истинското си аз, като средство, което може да даде яснота и посока в живота им, разбивайки матрицата на обусловеното им съществуване.

Така във висшата си октава психотерапията се превръща в духовен път, по който може да започнем да намираме отговори на въпросите, съпътствали през хилядолетията вечното човешко търсене – кой съм аз, какъв е смисълът, къде е мястото ми във Вселената, каква е мисията на живота ми, има ли живот след смъртта и т.н.

Как бихме могли да се избавим от страховете си?

Страхът е антипода на свободата. Колкото повече се страхуваме, толкова по-несвободни ставаме – в начина си на живеене, на мислене, на световъзприятие, в правенето на избори и вземането на решения. Мигът, в който страховете превземат съзнанието ни се превръща в повратната точка, в която нещо в нас се пречупва и ние преставаме да бъдем себе си и се отказваме от мечтите си, които са автентичната маркировка, показваща правилната посока за разгръщането на съдбата ни.

Страховете са източникът на всички дефицити, причина за безбройните компромиси в живота ни, първоосновата на тревожността и комплексите за малоценност. Те спират развитието ни, карат ни да се окопаваме в неудовлетворяващото статукво на сигурността, пречат ни да вдигаме взора си към непознати хоризонти и да проправяме нови пътища към неизвестното.

Затова изкореняването им от съзнанието ни е от есенциално значение за всяка промяна и ключът към всяка терапия.

В хипнотерапията има един принцип познат като Закон за доминиращия ефект. Той гласи: “По-силната емоция измества по-слабата”. Страховете може да се премахнат от едно по-силно чувство – стремежът ни към свобода, който е същностен за всеки от нас.

Както вече споменах страхът е антиподът на свободата. Но стремежът към свобода е антидотът за страховете ни. Когато поемем по пътя на личностната си свобода, ще бъдем принудени да се срещнем със страховете си очи в очи, да ги преодолеем и да се упътим към непознатото – единствената правилна посока за всеки свободолюбив човек.

Любима ми е мисълта на Яне Сандански: “Робът се бори за свобода, а свободният за съвършенство”. Не съм срещал афоризъм, който толкова кратко и безапелационно да синтезира универсалната посока за човешкия живот.

Какво бихте посъветвали читателите ни?

Не правете компромиси – със себе си, с живота си, с мечтите си. Всеки компромис е като бомба със закъснител – минира живота ни с проблеми в бъдещето и бележи с белезите на болезнения опит душата ни. Компромисите стоят в основата на голяма част от психическите ни проблеми.

Затова бъдете дръзки, бягайте от сигурността и поемете риска да реализирате мечтите на сърцето си. Така ще имате пълнокръвното усещане, че живеете без съжаления за пропуснати шансове и нереализирани възможности.